Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Настрадин Ходжа бил много любопитен, затова не се сдържал и попитал:

— Мир вам, жители на Благородна Бухара! Кажете ми, отдавна ли се числите към циганското съсловие?

— Не ни се подигравай, о, пътниче! — отговорил брадатият. — Ние не сме цигани, ние сме не по-лоши мюсюлмани от тебе самия!

— Щом сте добри мюсюлмани, защо не си седите дома? Какво чакате тук, пред двореца?

— Чакаме справедливия и милостив съд на емира, нашия владетел, повелител и господар, който затъмнява с блясъка си самото слънце.

— Така! — рекъл Настрадин Ходжа, без да крие насмешката си. — Й отдавна ли чакате справедливия и милостив съд на емира, вашия владетел, повелител и господар, който затъмнява с блясъка си самото слънце?

— Чакаме вече шеста седмица, о, пътниче! — намесил се плешивият. — Ето този брадат любител на съдебни дела — да го накаже аллах, шейтанът да постеле опашката си на ложето му — този брадат любител на съдебни дела е мой по-голям брат. Баща ни умря и ни остави скромно наследство, ние си поделихме всичко освен козата. Нека емирът реши на кого от нас трябва да принадлежи тя.

— Но къде се намира имуществото, което ви се е паднало в наследство?

— Ние обърнахме всичко в пари; нали трябваше да платим на съчинителите на тъжби, и на писарите, които приемат тъжбите, също трябваше да платим, и на стражарите трябваше да платим, и на много други още.

Плешивият изведнъж скочил, спуснал се към един мръсен бос дервиш с островърха шапка и с черна издълбана кратуна на бедрото.

— Помоли се, свети човече! Помоли се съдът да завърши в моя полза!

Дервишът взел парите, почнал да се моли. И всеки път, когато изговарял заключителните думи от молитвата, плешивият хвърлял в кратуната му нова монета и го карал да повтори всичко отначало.

Брадатият неспокойно се надигнал, затърсил с очи из тълпата. Не след дълго забелязал втори дервиш, още по-мръсен, по-окъсан и следователно още по-свят. Тоя дервиш поискал прекалено много пари, брадатият почнал да се пазари, ала дервишът, като поровил под шапката си, извадил оттам цяла шепа едри въшки и брадатият, убеден в светостта му, се съгласил с цената. Като поглеждал тържествуващо по-младия си брат, той отброил парите. Дервишът паднал на колене и почнал гръмогласно да се моли, като заглушавал със своя бас тънкия гласец на първия дервиш. Тогава плешивият, обезпокоен, дал още пари на своя Дервиш, а брадатият — на своя, и двамата дервиши, в старанието си да се надвикат, закрещели така високо, че аллах, сигурно заповядал на ангелите да затворят прозорците в чертозите му от страх да не оглушее. Козата глозгала тополовото колче, блеела жаловито и провлачено.

Плешивият й хвърлил половин наръч детелина, но брадатият закрещял:

— Прибери си мръсната смрадлива детелина от моята коза!

Той захвърлил детелината далеч настрана и сложил пред козата гърне (трици.

— Не! — злобно извикал плешивият брат. — Моята коза няма да яде триците ти.

Гърнето отлетяло подир детелината, счупило се, триците се смесили с прахта на пътя, а братята вече се търкаляли в яростна схватка по земята, като се обсипвали с удари и проклятия.

— Двама глупаци се бият, двама мошеника се молят, а козата през това време издъхва от глад — рекъл Настрадин Ходжа и поклатил глава. — Хей вие, добродетелни и любещи се братя, погледнете насам. Аллах реши по своему вашия спор и си прибра козата!

Братята се опомнили, пуснали се и дълго стояли с окървавени лица, разглеждали умрялата коза. Най-сетне плешивият рекъл:

— Трябва да се одере кожата.

— Аз ще одера кожата! — бързо се обадил брадатият.

— Защо пък ти? — попитал вторият; голото му теме почервеняло от ярост.

— Козата е моя, значи и кожата е моя.

— Не, моя е.

Настрадин Ходжа не сварил да вметне дума и братята пак се затъркаляли по земята и нищо не могло да се различи в това хъркащо кълбо, само за миг се подал мръсен юмрук със стиснато в него снопче черна коса, от което Настрадин Ходжа заключил, че по-големият брат е изгубил значителна част от брадата си.

Като махнал отчаяно с ръка, Настрадин Ходжа тръгнал по-нататък.

Насреща му се изпречил един ковач с клещи в пояса — същият, с когото Настрадин Ходжа разговарял предния ден при езерото.

— Здравей, ковачо! — радостно извикал Настрадин Ходжа. — Ето че се срещнахме, макар че не успях да изпълня клетвата си. Какво правиш тук, ковачо, мигар и ти си дошъл на емирския съд?

— Само че ще има ли полза от тоя съд? — мрачно отговорил ковачът. — Аз дойдох с тъжба от, ковашката чаршия. Дадоха ни да храним петнайсет стражари три месеца, но мина вече цяла година, а ние си ги храним, храним и търпим големи загуби.