Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Настрадин Ходжа решил да пренощува на гробищата, като правилно разсъдил, че какъвто и смут да се вдигне, умрелите няма да тичат, да викат, да крещят и да размахват факли.

Така Настрадин Ходжа, смутителят на спокойствието и сеячът на раздори, завършил в пълно съответствие със своето прозвище първия ден от пребиваването си в родния град. Като привързал за една от надгробните плочи магарето си, той удобно се наместил на гроба и скоро заспал. А суматохата в града продължила още дълго — гълчава, грохот, крясъци, звън и топовна стрелба.

Ала щом се сипнала зората, щом звездите потъмнели и в мрака се откроили неясните очертания на предметите — на мегдана излезли стотици метачи, боклукчии, дърводелци и мазачи; те задружно се заловили, за работа: вдигнали съборените навеси, поправили мостовете, запушили дупките в дуварите, събрали всички трески и чирепи: и първите лъчи на слънцето не заварили в Бухара никакви следи от среднощния смут.

И започнал пазарният ден.

Когато Настрадин Ходжа, наспал се добре в сянката на надгробния паметник, пристигнал на мегдана, той вече целият бръмчал като кошер, вълнувал се в неспирно движение, залят открай-докрай с разноплеменна, разноезична, многоцветна тълпа. „Дайте път! Дайте път!“ — викал Настрадин Ходжа, но и сам трудно различавал гласа си сред хилядите други гласове, защото викали всички: търговци, камилари, водоносци, бербери, скитащи дервиши, просяци, пазарищни зъбовадци, размахващи ръждивите и страшни оръдия на своя занаят. Разноцветни халати, чалми, чулове, килими, китайска реч, арабска, индуска, монголска и още множество разни наречия — всичко това се сливало в едно, люлеело се, щъкало, шумяло и вдигало прахоляк, замъглявало небето, а на мегдана прииждали в безконечни потоци нови стотици хора, разопаковали стоки и присъединявали гласовете си към всеобщия рев. Грънчари звънливо и ситно удряли по гърнетата си с пръчици, хващали минувачите за пешовете на халатите, увещавали ги да послушат и пленени от чистотата на звъна, да купят; в бакърджийската чаршия непоносимо за очите блестял бакърът, въздухът стенел от бърборенето на малките чукчета, с които майсторите изчуквали шарки по подносите и кърчазите, като гръмогласно хвалели изкуството си и хулели изкуството на своите комшии. Златари топели в малки огнища сребро, изтегляли злато, върху кръгли кожени подложки шлифовали скъпоценни камъни от Индия, сегиз-тогиз лек ветрец донасял от съседната чаршия гъста вълна благоухания — там се търгувало с благовонни, розово масло, амбра, мускус и различни подправки; по-встрани се простирала без крайната килимарска чаршия — пъстра, шарена, цветиста, украсена с персийски, дамаски, текински килими, кашгарски постелки, цветни чулове, скъпи и евтини, за прости и за благородни коне.

После Настрадин Ходжа минал през копринарската, седларската, оръжейната и вапцарската чаршия, през пазара за роби, през даракчийницата — и всичко това било само началото на пазара, а по-нататък се нижели още стотици различни чаршии; и колкото по-навътре в навалицата се промъквал с магарето си Настрадин Ходжа, толкова по-оглушително крещели, спорели, пазарели се хората наоколо; да, това бил все същият пазар, знаменитият и несравним бухарски пазар, равен на който нямали по онова време нито Дамаск, нито дори Багдад!

Но ето, чаршиите свършили и пред очите на Настрадин Ходжа се открили дворецът на емира, ограден с висока стена с мазгали и зъбци. Четирите кули по ъглите били изкусно облицовани с разноцветна мозайка, над която дълги години се били трудили арабски и ирански майстори.

Пред портите на двореца простирал шатрите си пъстър табор. В сянката на изподраните нанеси лежали и седели на тръстикови рогозки хора, изнурени от задух ата — сами и със своите семейства; жени люлкали кърмачета, варели яденета в казани, кърпели съдрани халати и одеяла; навсякъде тичали полуголи дечурлига, крещели, биели се и падали, твърде непочтително обръщайки към двореца оная част от тялото, която е неприлично да съзерцаваме. Мъжете спели или се занимавали с различни домашни работи, или разговаряли помежду си, насядали около чайниците. „Ехе! Та тези хора живеят тук не за първи ден!“ — помислил си Настрадин Ходжа.

Вниманието му привлекли двоица: един плешив и един брадат. Обърнати с гръб един към друг, те лежали направо на голата земя, всеки под своя навес, а между тях за едно тополово колче била вързана бяла коза, толкова мършава, че сякаш ребрата й всеки момент можело да пробият олисялата й кожа. Тя с жаловито блеене глождела колчето, изядено вече наполовина.