Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Разказвачът продължил:

— Везирът на оная област веднъж изпратил в селото, дето живеел Настрадин Ходжа, един от слоновете си, та жителите да го гледат и хранят. Слонът бил неописуемо лаком. За едно денонощие изяждал петдесет крини ечемик, петдесет крини сено, петдесет крини кукуруз и сто снопа прясна детелина. След две седмици жителите на селото изхарчили за слона всичките си запаси, разорили се и изпаднали в отчаяние. И решили най-сетне да пратят Настрадин Ходжа при самия везир с молба да си прибере слона от селото…

И ето отишли при Настрадин Ходжа, взели да го молят, той се съгласил, оседлал магарето си, което, както е известно на цял свят прилича с ината, злонравието и леността си на чакал, паяк, усойница и жаба, слети в едно, и като го оседлал, упътил се при везира, но не забравил да уговори предварително с жителите какво ще му платят за работата и определил толкова голямо възнаграждение, че мнозина били принудени да продадат къщите си и останали сиромаси заради Настрадин Ходжа.

— Хм! — долетяло от ъгъла. Настрадин Ходжа, който се въртял и подскачал на кечето, с мъка сдържал клокочещата в гърдите му ярост.

Разказвачът продължавал:

— И Настрадин Ходжа отишъл в двореца и дълго стоял в тълпата слуги и хрантутници в очакване кога сияйният везир, който блестял с великолепие и мощ като слънце, ще благоволи да обърне към него пресветлия си поглед, изливащ над едни щастие, над други гибел. И когато везирът, който сияел сред другите като сребриста месечина сред звездите или като строен благоуханен кипарис сред ниски шубраки, благоволил да ощастливи Настрадин Ходжа и обърнал към него лик, на който благородството и мъдростта се съчетавали като рубина и елмаза в един пръстен, когато, казвам, везирът обърнал към него лик, то от страх и почуда пред това великолепие колената на Изстрадан Ходжа затреперили като опашката на чакал и кръвта му взела да се движи по-бавно в жилите му, той се облял в пот и станал бял като тебешир.

— Хм? — долетяло от ъгъла, но разказвачът не обърнал внимание на това и продължил:

„Какво искаш?“ — попитал везирът с благороден и звучен глас, напомнящ лъвско ръмжене.

Настрадин Ходжа от страх едва владеел езика си: гласът му звучал пискливо като лай на зловонна хиена.

„О, господарю! — отговорил Настрадин Ходжа. — О, светлина на нашата област и нейно слънце, и нейна луна, и носител на щастие и радост за всичко живо в нашата област, изслушай презрения си раб, недостоен дори да избърше с брадата си прага на твоя дворец. Ти, о, сияйни, благоволи милостиво да настаниш в селото ни един от слоновете си да го гледат и изхранват жителите. Та сега ние сме малко недоволни.“

Везирът застрашително сбърчил вежди и заприличал на гръмоносен облак, а Настрадин Ходжа се навел пред него доземи като тръстика в буря.

„От какво сте недоволни? — попитал везирът. — Че говори по-скоро де! Или езикът ти се е залепил, изсъхнал, за твоя мръсен и подъл гръклян?“

„А… ва… ва… — почнал да мотолеви страхливият Настрадин Ходжа. — Ние сме недоволни, пресветли повелителю, от това, че слонът е сам-саменичък и много се отегчава. Клетото животно съвсем се измъчи и всички селяни, които гледат мъката му, се изтормозиха и съсипаха. Ето защо ме изпратиха при тебе, о, най-благородни сред благородните, украшение на земята, да те помоля да благоволиш да ни окажеш още една милост и да изпратиш при слона неговата слоница, за да я гледаме и изхранваме.“

Везирът останал премного доволен от тази молба и заповядал тутакси да я изпълнят, при това в знак на милостта си към Настрадин Ходжа му позволил да целуне обувката му, което Настрадин Ходжа незабавно изпълнил с толкова голямо усърдие, че обувката на везира избеляла, а устните на Настрадин Ходжа почернели…

Но в този миг разказвачът бил прекъснат от гръмовития глас на самия Настрадин Ходжа.

— Лъжеш! — извикал Настрадин Ходжа. — Лъжеш, безсрамнико, ти самият приличаш на мелез от чакал, паяк, усойница и жаба! Твоите устни, мръсно, краставо куче, и твоят език, и всички твои вътрешности са черни от лизане на господарски обуща! Настрадин Ходжа никога и нийде още не се е кланял пред господаря! Ти клеветиш Настрадин Ходжа! Не го слушайте, е, мюсюлмани, изпъдете го като лъжец и очернител на белотата и нека презрението бъде негова участ. О, мюсюлмани, отвърнете от него очите и сърцата си!

Той се спуснал, за да се разправи собственоръчно с клеветника, и изведнъж се спрял, като познал сипаничавото плоско лице и жълтите неспокойни очи. Бил същият оня слуга, който спорил с него в уличката за дължината на перилата на задгробния мост.