Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Страшна догадка се мярнала в главата на Настрадин Ходжа.

— Ковачо! — потреперил гласът му, той се боял да повярва в догадката си. — Кажи ми името на тоя човек!

— Ти спаси лихваря Джафар, проклет да е дано и в тоя, и в бъдещия живот, гнойни язви Да покрият цялото му потомство до четиринайсето коляно! — отговорил ковачът.

— Как! — извикал Настрадин Ходжа. — Какво говориш, ковачо! О, тежко ми, о, какъв позор! Мигар аз със собствените си ръце измъкнах от водата тази змия! Истина е, няма изкупление за такъв грях! О, горко ми, о, позор и нещастие!

Неговото разкаяние трогнало ковача и той поомекнал:

— Успокой се, пътниче, сега вече нищо не може да се направи. Как пък се случи да минеш тъкмо в тая минута край езерото. Защо ли твоето магаре не се заинати някъде, та да се забавиш! През това време лихварят щеше да успее да се удави.

— Магарето ли! — казал Настрадин Ходжа. — Ако се случи да ме забави по път, то е само за да ми очисти дисагите от парите: тежали му, видиш ли го ти. А виж, ако е за да се опозоря със спасението на някой лихвар, няма съмнение: това магаре ще ме докара точно навреме!

— Да! — казал ковачът. — Но стореното не можеш върна. Няма да хвърляме сега лихваря обратно в езерото я!

Настрадин Ходжа се сепнал.

— Извърших нещо лошо, но пак аз ще поправя стореното. Слушай, ковачо! Кълна се, че ще удавя лихваря Джафар. Кълна се в брадата на баща ми, че ще го удавя в същото това езеро! Запомни клетвата ми, ковачо! Не се е случвало да хвърлям думите си на вятъра. Лихварят ще бъде удавен! И когато чуеш за това на пазара, знай, че аз съм изкупил вината си пред жителите на Благородна Бухара!

Когато Настрадин Ходжа стигнал до пазара, над града вече се спускал здрач.

В чайханите пламвали ярки огньове и скоро целият площад лумнал в светлини. На другия ден щяло да има голям пазар — и един след друг меко пристъпвали кервани от камили, изгубвали се в мрака, а въздухът все още бил изпълнен с ритмичния, меден и печален звън на хлопките; и щом в далечината затихнели хлопките на един керван, сменял ги стонът на хлопките от друг, навлизащ в мегдана, и това нямало край, сякаш самият мрак над мегдана тихо звънтял, потрепервал, изпълнен със звуци, донесени тук от всички краища на света. Тук, невидими, стенели хлопки — индийски и афганистански, арабски, ирански и египетски; Настрадин Ходжа слушал ли, слушал и бил готов да слуша безкрайно. Наблизо, в чайханата, проехтяло, задрънчало дайре, отвърнали му струните на дутара. И невидим певец високо — чак до звездите — издигнал през отворените двери звънлив напрегнат глас: той пеел за изгората си, оплаквал се от нея.

Под звуците на тази песен Настрадин Ходжа тръгнал да си Търси място за нощувка.

— Ние с магарето имаме половин танга — рекъл той на съдържателя на чайханата.

— За половин танга можеш да пренощуваш на кече — отвърнал съдържателят. — Одеяло няма да получиш.

— А къде да завържа магарето?

— И таз добра, да не седна сега да се грижа за магарето ти?

До чайханата нямало коневръз. Настрадин Ходжа забелязал някаква желязна скоба, която стърчала от сондурмата. За тази скоба той завързал магарето, без да си направи труда да погледне към какво е прикрепена скобата, после влязъл в чайханата и си легнал: бил много уморен.

През дрямка той изведнъж чул името си. Поотворил очи.

Наблизо, събрани в кръг, седели и пиели чай някакви хора, пристигнали на пазар — камилар, овчар и двама занаятчии. Единият полугласно разказвал:

— И друга история разправят за нашия Настрадин Ходжа: веднъж в Багдад той вървял из пазара и ненадейно чул шум и викове, които долитали откъм механата. Нашият Настрадин Ходжа, както ви е известно, е човек любопитен — той надникнал в механата. Гледа, дебелият, с червена муцуна механджия раздрусва за яката някакъв бедняк и иска от него пари, а беднякът не иска да плати.

„Какъв е тоя шум? — пита нашият Настрадин Ходжа. — Какво имате да делите?“

„Ето този скитник — развикал се в отговор механджията, — този презрян голтак и мошеник влезе ей-сега в механата ми, да му изсъхнат всички вътрешности, извади от пазвата си една питка и дълго я държа над мангала, докато питката не се просмука цяла с миризмата на шишкебапа и не стана от това два пъти по-вкусна. После този просяк изяде питката, а сега не иска да ми плати, дано му изпадат всичките зъби и да му окапе кожата!“

„Истина ли е?“ — строго попитал нашият Настрадин Ходжа бедняка, който от страх не могъл да издума дума и само кимнал в отговор.