Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

През това време давещият се потънал дълбоко и не се показал толкова дълго, че някои от брега почнали вече да шепнат заупокойни молитви. Но изведнъж се показал пак. „Дай ръка! Дай! Дай!“ — завикали хората, като простирали ръце към него, но той ги погледнал със забелени очи и без да протегне ръка, пак се спуснал безмълвно и плавно към дъното.

— Ах вие, недосетливи чудаци! — рекъл Настрадин Ходжа. — Не схващате ли по скъпия халат и по копринената чалма, че този човек е молла или богат велможа? И мигар досега не сте изучили характера на моллите и велможите, та не знаете по какъв начин трябва да ги измъквате от водата?

— Измъквай го по-скоро, щом знаеш! — развикали се хората. — Спаси го, той се показа. Измъкни го!

— Почакайте — отговорил Настрадин Ходжа. — Не съм свършил още речта си. Къде, питам ви, сте срещали молла или велможа, който някога някому да е давал нещо? Запомнете го, о, невежи: моллите и велможите никога не дават нищо, те само вземат. И затова трябва да ги спасявате от водата според характера им. Ето вижте!

— Но ти вече закъсня! — крещели от тълпата. — Той няма вече да изплува!

— Мислите ли, че водните духове така лесно ще приемат при себе си моллата или велможата? Грешите. Водните духове ще се помъчат с всички сили да се избавят от него.

Настрадин Ходжа приклекнал и търпеливо зачакал, като следял мехурите, които се изкачвали от дъното й плували към брега, гонени от лек ветрец.

Най-сетне нещо тъмно взело да се издига от дълбочината. Удавникът се показал на повърхността — за последен път, ако не бил Настрадин Ходжа.

— На! — викнал Настрадин Ходжа, като му мушнал ръката си. — На!

Давещият се конвулсивно се вкопчил в протегнатата ръка. Настрадин Ходжа се намръщил от болка.

И после на брега дълго не можали да разтворят пръстите на спасения.

Той лежал няколко минути неподвижно, обвит с водорасли и полепнала по него зловонна тиня, която скривала чертите на лицето му. После от устата, от носа, от ушите му потекла вода.

— Чантата! Къде ми е чантата? — простенал той и не се успокоил, докато не напипал на хълбока си чантата. Тогава отърсил от себе си водораслите и с пеша на халата избърсал тинята от лицето си. И Настрадин Ходжа се стъписал; толкова грозно било това лице с плосък пречупен нос и извърнати ноздри, с перде на дясното око. Напанагон бил и гърбав.

— Кой е моят спасител? — попитал той със скърцащ глас, като оглеждал стълпените хора с единственото си око.

— Ето го! — загълчали всички, като изтиквали напред Настрадин Ходжа.

— Ела насам, аз ще те възнаградя. — Спасеният бръкнал в чантата си, дето още клъмбуцала вода, и извадил шепа мокро сребро. — Впрочем в това, че си ме измъкнал, няма нищо особено и чудно, аз и сам май щях да изплувам — продължил той със свадлив тон.

Докато говорел, шепата му — от слабост ли, а може би и по друга причина — постепенно се разтваряла и парите с тих звън течали през пръстите му обратно в чантата. Най-сетне в ръката му останала само една монета — половин танга; той с въздишка подал монетата на Настрадин Ходжа:

— Ето ти пари. Иди на пазара да си купиш паница пилаф.

— Тук няма за паница пилаф — рекъл Настрадин Ходжа.

— Нищо, нищо! Ти вземи пилаф без месо.

— Сега ясно ли ви е — обърнал се Настрадин Ходжа към останалите, — че аз го спасих точно според характера му.

И тръгнал към магарето си.

По пътя му го спрял един човек — висок, мършав, жилав, мрачен и неприветлив наглед, с ръце, черни от въглища и сажди, с ковашки клещи в пояса.

— Какво искаш, ковачо? — попитал Настрадин Ходжа.

— Знаеш ли ти — отговорил ковачът, като с яден поглед измерил от глава до пети Настрадин Ходжа, — знаеш ли ти кого спаси в последната минута, след която никой вече нямаше да го спаси? И знаеш ли ти колко сълзи ще се пролеят сега поради твоята постъпка и колко хора ще загубят къщите, нивите и лозята си и ще отидат на пазара за роби, а после — оковани във вериги — ще поемат Големия Тивански път?

Настрадин Ходжа вперил в него учуден поглед:

— Не те разбирам, ковачо! Мигар е достойно човек и мюсюлманин да подмине давещ се човек, без да му подаде ръка за помощ?

— Ами ти какво смяташ, че трябва да спасяваме от гибел всички отровни змии, всички хиени и всяка ехидна ли? — възкликнал ковачът и изведнъж, като се сетил нещо, добавил: — Ама ти тукашен ли си?

— Не! Ида отдалече.

— Значи не знаеш, че човекът, когото спаси, е злодей и кръвопиец и всеки трети човек в Бухара се вайка и плаче заради него!