Уолтър Скот - Айвънхоу

— Не си ли чул, дядо Денет, как дяволът задигнал големия саксонски таи Ателстън от Кънингзбърг? — попита един прост селянин, обръщайки се към един старец.

— Да, но с божията благословия и с благословията на свети Дънстън той го върнал обратно.

— Как така? — попита едни пъргав момък, облечен в зелена, извезана със сърма дреха, зад когото вървеше здрав младеж, понесъл на гърба си арфа ясно указание за професията му. Той явно не бе обикновен менестрел, защото освен разкошната бродерия по дрехата му, около врата си носеше сребърен гердан, на който висеше ключът за настройване на арфата. На дясната му ръка имаше сребърна плочка, но вместо традиционния герб на благородното семейство, на което принадлежи, на неговата бе гравирано само „Шерууд“.

— Какво означава това? — рече веселият менестрел, намесвайки се в разговора на селяните. — Дойдох да търся тема, за — да си съчиня песен, но кълна се в света Богородица, бих се радвал да намеря две.

— Твърди се със сигурност — заяви по-старият селянин, — че след като Ателстън от Кънингзбърг бил мъртъв четири седмици…

— Изключено е — прекъсна го менестрелът. — Видях го жив на турнира в Ашби де ла Зуш.

— Мъртъв беше обаче или пренесен другаде духом — обади се по-младият селянин, — защото чух как монасите от манастира „Св. Едмънд“ пеят погребални химни за него. Нещо повече, в замъка го жалееха и имаше богато погребално угощение, на което щях да отида и аз, ако не беше Мейбъл Паркинс, която…

— Да, Ателстън беше мъртъв — поклати глава старикът, — и още по-жалко, защото старата саксонска кръв…

— Но какво стана с разказа ти? — прекъсна го менестрелът нетърпеливо.

— Да, да, я ни разправете какво е станало — добави един здравеняк монах, застанал до тях, облегнат на един прът, който беше нещо средно между гегата на поклонник и сопа и навярно служеше и за едното, и за другото според случая, — казвайте по-скоро, че нямаме време за губене — продължи якият духовник.

— Ако разреши ваше преподобие — започна Денет, — един пиян свещеник посетил клисаря в манастира „Св. Едмънд…“

— Моето преподобие не разрешава да съществува такова животно като пиян свещеник или ако има такъв, мирянин да го назовава по този начин — отвърна духовникът. — Дръж се както трябва, приятелю. Можеш да извадиш заключение, че светият човек е всецяло отдаден на размисъл, от което му се завива свят и краката му се олюляват, все едно, че стомахът е пълен с резняк. Знам го от личен опит.

— Добре де — подзе дядо Денет, — един свят монах посетил клисаря на „Св. Едмънд“ — гостът бил някакъв нередовен свещеник, дето убива половината откраднати в гората елени и предпочита дрънченето на халбите пред звъна на камбанката след своето причастие и за когото пушени свински ребра струват колкото десет зърна от броеницата му. Иначе е харен човек и веселяк. Умее той да върти дебелата сола, да ти изстреля стрела и да ти изиграе чеширски танц не по-зле от когото и да е в Йоркшир.

— Последните ти думи, дето ги изрече, ти спестиха едно-две счупени ребра, Денет — заяви менестрелът.

— Какво бе, човек, да не мислиш, че се боя от него — отвърна Денет. — Вярно, че съм поостарял и малко нещо схванат, но когато се бих за камбаната и овена в Донкастър…

— Разкажи ни най-после онази история.

— Историята, искаме да чуем историята, приятелю — подсети го отново менестрелът.

— Е, ето ви цялата история — Ателстън от Кънингзбърг бил погребан в манастира „Св. Едмънд“.

— Това е лъжа, и то опашата — извика монахът, — защото аз лично видях как го носят към собствения му замък.

— Добре тогава, разкажи ти какво е станало, господине — отвърна Денет, като взе да се цупи, задето постоянно му противоречат.

Менестрелът и по-младият селянин, другарят му, едва успяха да накарат простия човечец да продължи разказа си.

— Е, тези двама трезви монаси — подзе той най-после — щом този свят човек държи непременно да бъдат такива, продължили да пият хубаво пиво и вино и какво ли не още, кажи-речи, почти целия дълъг летен ден, когато се сепнали от дълбоки стенания и дрънчене на вериги и после при тях в стаята влязъл починалият Ателстън и им казал: „Ах вие, неверни пастири…“

— Не е вярно — бързо го пресече монахът. — Той не каза нито дума.

— Така, значи! Отче Тък — рече менестрелът, като го дръпна настрана от селяните, — ти май насочваш разказа в друга насока.

— Казвам ти, Абън-ъ-дейл — взе да го убеждава отшелникът, — видях Ателстън от Кънингзбърг, както може човек с очите си да види друг жив човек. Той бе увит в савана си и цял миришеше на гроб. Цяла бъчва испанско вино да изпия, не мога да го забравя.