Уолтър Скот - Айвънхоу

Но крал Ричард също го нямаше и никой не знаеше къде е отишъл. Най-сетне се научиха, че бързо слязъл в двора, повикал евреина, който говорил с Айвънхоу, и след кратък разговор заповядал веднага да доведат коня му, метнал се на него, накарал евреина да се качи на друг и поел с такава бързина, че според Уомба, вратът на евреина скоро и пет пари нямало да струва.

— Кълна се в най-святото си! — каза Ателстън. — Няма Съмнение, че в мое отсъствие Зернбок е завладял замъка ми. Връщам се в погребалните си дрехи, пленник, възвърнал се от самия гроб и когото заговоря, изчезва, щом чуе гласа ми! Но с приказки не се оправя работата. Хайде, приятели мои, поне тия, които са останали тук, последвайте ме в банкетната зала, за да не изчезнат още хора измежду нас. Надявам се, че все още ще видим достатъчно богата трапеза, каквато подобава за погребението на благородник от стар саксонски род. А забавим ли се повечко, току-виж, дяволът отнесъл вечерята.

Действието сега се връща пред замъка или прецепторията на Темпълстоу около часа, когато щеше да бъде хвърлен кървавият жребий за живота или смъртта на Ребека. Цареше голямо оживление, сякаш жителите от цялата околност се бяха стекли тук за тържественото освещаване на някоя църква или за някое селско празненство. Обаче голямата жажда за кръвопролитни зрелища, свързани със смъртна опасност, не е присъща само на онези тъмни епохи, макар че при подобните на гладиаторските игри двубои и при общия турнир бяха свикнали да гледат как загиват юначни мъже в кървави схватки с противника. Дори в наши дни, когато моралът е по-издигнат, една екзекуция, боксов мач, един бунт или някое събрание на радикали-реформатори може при не малка опасност за самите тях да събере огромна тълпа от зрители, които при друг случай биха се заинтересували само да разберат какви мерки ще се вземат или дали героите на деня, казано на героичния език на въстаналите шивачи, са „кремъци“ или „бунища“ 211 211 Прозвища, използувани между 1760 и 1840 г. сред шивачите. „Кремъци“ наричали редовните членове на ранните шивашки професионални съюзи, а „бунища“ — шивачите надничари или калфи, които се задоволявали с установените ниски надници. За „кремъци“ и „бунища“ се говори в „Шивачите“, бурлеска от Самюъл Фут (1720–1777), наречен от съвременниците си „английският Аристофан“. — Б. пр. .

Ето защо огромна тълпа от хора бяха устремили поглед към портата на прецепторията в Темпълстоу, за да видят шествието. А около арената на същата прецептория се бе събрала още по-голяма тълпа. Това заградено пространство наблизо представляваше гладък терен, който бе грижливо изравнен, за да се водят там бойни упражнения и рицарски игри. Разположено бе на склона на едно малко възвишение; наоколо бяха направили ограда и тъй като тамплиерите с охота канеха зрителите, за да покажат умението си в рицарските турнири, бяха издигнали много трибуни и поставили пейки.

Сега в източния му край бе издигнат трон на Великия магистър, около който имаше няколко хубави кресла за прецепторите и рицарите от ордена. Над тях се развяваше свещеният пряпорец, наречен „Le Beau Seant“, който бе емблема, както и боен вик на рицарите тамплиери.

На отсрещния край на арената имаше клада от дърва, наредени около един стълб така, че жертвата да може да влезе в този кръг на смъртта, като я вържат предварително с висящи от стълба вериги. До този уред на смъртта стояха четирима роби-негри, по онова време почти неизвестни в Европа, които с черния си цвят и африканските черти на лицето всяваха ужас сред множеството, което ги смяташе за дяволи, отдадени на сатанинските си занимания. Тези мъже се помръдваха само от време на време по нареждане на единия от тях, който изглежда, беше главатарят им, за да понаместят и подредят отново приготвените дърва. Те не поглеждаха хората наоколо. Всъщност човек би казал, че въобще не чувстваха присъствието им, всецяло погълнати в изпълнението на страховития си дълг. Когато приказваха помежду си, издутите им устни се разтягаха и блясваха белите им зъби, сякаш те се хилеха при мисълта за предстоящата трагедия. Ето защо изплашените хора не можеха да не повярват, че те действително са дяволи, постоянните спътници на вещицата, с които тя бе общувала и които с настъпването на последния й час чакаха да участвуват и в изпълнението на страшното й наказание. Хората си шушукаха и разправяха за всички подвизи, които сатаната бил извършил през това пълно със събития и нещастия време и, разбира се, му приписваха повече успехи, отколкото всъщност имаше.