Уолтър Скот - Роб Рой

— Значи, аз съм обвинен в държавна измяна, а не в обикновена кражба?

— Точно така; а това, както знаете, във всички векове се е считало престъпление, достойно за благородник. Ще намерите много хора по нас, и един от тях е до вас, които смятат, че е заслуга да се пречи на хановерското правителство с всички възможни средства.

— Нито политическите, нито моралните ми убеждения, госпожице Върнън, са от този род.

— Аз наистина започвам да вярвам, че сте убеден презвитерианец и хановеранец. Но какво смятате да правите?

— Веднага да отхвърля тази отвратителна клевета. Пред кого е направено това чудно обвинение?

— Пред стария скуайър Ингълууд, който го приел твърде неохотно. Той уведомил вуйчо ми, за да може, предполагам, да ви изпрати тайно в Шотландия, където не може да ви стигне заповедта за арестуване. Но вуйчо ми знае, че религиозните му убеждения и някогашните му политически тежнения го правят неприятен на правителството и че ако го хванат да укрива политически престъпник, ще му отнемат оръжието, а може би и конете (което би било още по-голямо зло), като го обявят за якобит, папист и подозрително лице 61 61 В началото на осемнадесетия век в случай на тревога често реквизирали конете на католиците, тъй като правителството ги смятало винаги готови да вдигнат бунт. — Б. а. .

— Представям си, че би предпочел да предаде племенника си, отколкото да изгуби конете си.

— Не само племенника си, а и племенничките си, синовете си, дъщерите си — ако имаше дъщери — и цялото си поколение — каза Даяна. — Затова не му се доверявайте нито за момент, а бързайте, докато не сте получили още заповед за арестуване.

— Непременно ще побързам; но ще побързам към къщата на този скуайър Ингълууд. Накъде се намира тя?

— На около пет мили — в ниското зад онази горичка. Вижда се кулата на часовника.

— Ще стигна там за няколко минути — казах аз, подкарвайки коня си.

— И аз ще дойда с вас да ви посоча пътя — каза Даяна, като също подкара коня си.

— И дума да не става, госпожице Върнън — отговорих аз. — Позволете ми да ви кажа като приятел, че не е удобно, не е дори прилично да дойдете с мен по такъв повод.

— Разбирам ви — каза Даяна и гордото й чело леко почервеня. — Вие се изразихте ясно… — И след малка пауза добави: — и вярвам, не с лошо чувство.

— Имате право, госпожице Върнън. Нима можете да мислите, че съм безразличен към интереса, който проявявате към мен, и че не съм ви благодарен за него? — казах аз с повече вълнение, отколкото исках да издам. — Вие проявявате истинска добрина, тъй ценна в момент на беда. Но аз не бива, заради самата вас, тъй като може зле да се изтълкува, да ви позволя да следвате повелята на вашето великодушие; случаят е от такъв обществен интерес, че е все едно да влезете направо в съда.

— А ако не беше „все едно“, ами се касаеше за истинско влизане в съда, мислите ли, че не бих отишла, ако смятам, че е право и искам да защитя един приятел? Вие нямате никой, който да ви подкрепи, вие сте чужд човек тук; а по нас в далечните краища на кралството местните съдии вършат странни неща. Вуйчо ми няма желание да се замесва във вашите работи. Рашли го няма, а и да беше тук, кой знае коя страна щеше да вземе; останалите са един от друг по-глупави и груби. Ще дойда с вас и не се страхувам да ви помагам. Не съм някоя фина дама, която би се изплашила от правни книги, тежки думи и важни особи.

— Но, скъпа госпожице Върнън…

— Но, скъпи господин Франсис, бъдете търпелив и мълчете и ме оставете да правя, каквото си искам; защото, когато си намисля нещо, нищо не е в състояние да ме спре.

Бях поласкан от интереса, който това прекрасно създание проявяваше към съдбата ми, но и раздразнен от мисълта, че ще изглеждам смешен, ако водя със себе си за адвокат едно осемнадесетгодишно момиче: същевременно сериозно ме безпокоеше мисълта за погрешните тълкувания, на които щяха да бъдат подхвърлени подбудите й, и затова се опитах да се противопоставя на решението й да ме придружи при скуайър Ингълууд. Своеволното момиче ми каза направо, че всичките ми усилия да я разубедя са напразни; че тя била истинска Върнън и никакви съображения, дори и това, че може да не успее да направи много нещо, не могат да я накарат да изостави приятел в нужда; и че всичко, което й разправям, може да важи за хубавичките, образовани и благовъзпитани госпожици от някой пансион в града, но съвсем не важи за нея, тъй като била свикнала да се ръководи само от собствените си мнения.