Уолтър Скот - Роб Рой

— Каква е госпожица Върнън, Андрю? Аз съм приятел на семейството и бих искал да знам.

— Боя се, че не е както трябва — каза Андрю, като затвори плътно едното си око и поклати глава със сериозен и тайнствен вид. — Малко нещо е… Ваша милост ме разбира, нали?

— Не съвсем, Андрю — казах аз. — Бих искал да чуя обяснението ти. — И аз пъхнах една крона в мазолестата му ръка. Като пипна среброто, той се ухили грозно и кимна бавно, докато пускаше монетата в джоба си. После, като човек, който добре разбира, че трябва да отвърне с нещо също така ценно, той се изправи и подпря ръце на лопатата си, а чертите му добиха изражение на най-голяма важност, сякаш се готви да съобщи нещо много сериозно.

— Трябва да знаете тогава, млади господине, щом държите да знаете, че госпожица Върнън е…

Той се спря и всмука навътре бузите си, така че издадените му челюсти и дългата му брада заприличаха на орехотрошачка. Смигна ми още веднъж, намръщи се, поклати глава и като че ли сметна, че физиономията му допълва сведенията, които езикът му не беше доизказал.

— Боже господи! — извиках аз. — Тъй млада, тъй хубава и тъй рано загубена!

— Вярно, може да се каже, че е така — тя е донякъде загубена, телом и духом. Не стига, че е папистка, но бих могъл да я посоча и като… — Неговата предпазливост на северняк пак взе връх и той отново замълча.

— Като каква? — казах аз строго. — Настоявам да ми кажеш просто и ясно какво значи всичко това.

— Е, като най-върлата якобитка в цялото графство.

— Ха, якобитка! Че това ли е всичко?

Андрю ме погледна малко изненадано, като чу, че гледам така леко на това, което ми бе казал. После, като измърмори „Е добре, това е най-лошото, което знам за момичето“, той се зае пак за лопатата си като краля на вандалите в последния роман на Мармонтел 58 58 Жан-Франсоа Мармонтел — френски писател (1723–1799 г.). Тук става дума за историческия му роман „Велизарий“. — Б. пр. .

Доста трудно намерих стаята, определена за мен; и след като си осигурих необходимото благоволение и внимание от страна на слугите на чичо ми със средството, което те най-добре разбираха, аз се уединих за останалата част на вечерта, тъй като, ако съдех по хубавото състояние, в което бях оставил новите, си роднини, и от далечния шум, който все още ехтеше от каменната зала (както наричаха банкетния салон), можех да предполагам, че не е твърде вероятно те да са подходяща компания за един трезвен човек.

Какви бяха намеренията на баща ми, като ме изпращаше да съжителствувам с това странно семейство — това беше първата ми и най-естествена мисъл. Ясно е, че чичо ми ме бе приел като гост, който ще остане доста време у тях, и неговото непринудено гостоприемство го правеше, също като крал Хал 60 60 Прякор на Хенри V. Б. пр. , безразличен към броя на онези, които се хранят за негова сметка. Но ясно беше също така, че моето присъствие или отсъствие има толкова малко значение за него, колкото присъствието или отсъствието на един от неговите облечени в сини ливреи слуги. Братовчедите ми бяха просто мечки, в чиято компания бих могъл, ако искам, да забравя всички изискани обноски и културни придобивки, които имах, но не бих могъл да науча нищо друго, освен как да лекувам кучета от глисти, да пробивам циреи на коне и да гоня лисици. Можех да си представя само една причина за поведението на баща ми, и тя вероятно беше истинската. Той сигурно считаше живота, който водеха в Озбълдистън Хол, естествен и неизбежен за всеки провинциален благородник и искаше, като ми даде възможност да го опозная и да се отвратя, да ме накара да се примиря с необходимостта да участвувам активно в неговата собствена търговия. Междувременно той щеше да вземе в кантората Рашли Озбълдистън. Когато обаче би пожелал да се отърве от него, той можеше лесно да намери стотици начини да осигури бъдещето му. Така че, макар и да чувствувах известни угризения, че съм станал причина да въведа Рашли — такъв, какъвто ми го описа госпожица Върнън — в работата на баща ми, а може би и да го направя негово доверено лице, една мисъл донякъде ме успокояваше. Знаех, че баща ми е пълен господар на себе си, човек, на когото никой не може да повлияе, а всичко лошо, което знаех за Рашли, ми беше казано от едно странно и лекомислено момиче, и то с една необмислена откровеност, която може би ми даваше право да предположа, че заключенията й са неточни и прибързани. И сега мислите ми естествено се насочиха към госпожица Върнън. Мислех си за необикновената й красота, за странното й положение в света без никакъв друг покровител и водач освен собствените й разсъждения и нрав; за онова богатство и живост на характера й, което неволно дразни любопитството и привлича вниманието. Бях достатъчно умен, за да разбере, че близостта с тази необикновена девойка, макар и да би разнообразила скучния ми живот в Озбълдистън Хол, увеличаваше и опасностите на престоя ми тук. И все пак, колкото и да се мъчех да бъда благоразумен, не можех особено много да съжалявам за тази нова и странна опасност, на която щях да бъда изложен. Аз разреших този въпрос на съвест, както младите хора обикновено разрешават подобни въпроси — реших, че ще бъда много внимателен и ще приемам госпожица Върнън по-скоро като другар, отколкото като по-близко същество; и така всичко щеше да бъде наред. Заспах с тези разсъждения и, разбира се, последната ми мисъл беше за госпожица Върнън.