Уолтър Скот - Роб Рой

— Не е ли добре, да повикаме някой слуга?

— О, по никакъв начин. Знам къде е бърлогата му — ние трябва да го изненадаме. Следвайте ме.

Аз я последвах послушно. Тя пъргаво се изкачи по няколко тъмни стъпала, премина през един полумрачен коридор и влезе в нещо като трем, с накачени по стените стари карти, архитектурни чертежи и изображения на родословното дърво на семейството. Една двукрила врата водеше към стаята на г-н Ингълууд, откъдето се чуваше рефренът на една стара песен, „изпълнявана“ от глас, който на времето си е бил тъкмо за весели гуляйджийски мелодии:

— Гледай ти! — каза госпожица Върнън. — Любезният съдия 4 трябва вече да е обядвал. Не знаех, че е толкова късно.

Наистина беше така. Служебните обязаности бяха изострили апетита на господин Ингълууд и той беше подранил с яденето си, като беше обядвал в дванадесет вместо в един часа, общоприетия час за обед по онова време в Англия. Всичко, което се беше случило тази сутрин, Ни беше довело малко след този час — най-важният от денонощието за съдията — и той се беше възползувал от почивката.

— Почакайте тук — каза Даяна. — Аз познавам къщата и ще повикам някой слуга. Вашето внезапно появяване може така да стресне стареца, че да се задави.

Тя се отдалечи, а аз останах там, не знаейки дали да си отида, или да продължа напред. Не можех да не чуя част от разговора в трапезарията и особено един унил прегракнал глас, който се извиняваше, че не може да пее, и който не ми беше съвсем непознат.

— Не щете да пеете, господине! Света Богородице! Ама вие трябва да пеете. Как! Изпихте ми цяла обкована със сребро чаша от кокосов орех, пълна с бяло вино, и после разправяте, че не можете да пеете! Бялото вино, драги, може да накара и котка да запее, даже и да проговори. Затова давайте някоя весела песен, или се измитайте от къщата ми. Да не мислите, че можете да ми отнемате ценното време с вашите проклети изложения и после да ми казвате, че не знаете да пеете?

— Ваше благородие има пълно право — каза друг един глас, чийто превзет, надменен тон ме накара да мисля, че е на секретаря. — И господинът трябва да се подчини. На лицето му е ясно изписано, от ръката на съдбата: „Cantet“ 63 63 „Нека пее“ (лат.) — Б.р. .

— Хайде тогава — каза съдията. — Ако ли не, в името на св. Христофор, ще ви накарам да изгълтате пълна чаша със солена вода, както предвижда законът в такива случаи.

След тези увещания и заплахи моят доскорошен спътник (защото вече не се съмнявах, че той е човекът, който се опъваше) запя следната тъжна песен с глас като на престъпник, който пее последната си молитва пред бесилото:

Съмнявам се дали почтените хора, чието нещастие се възпява в тази трогателна песенчица, са били по-стреснати от появяването на дръзкия разбойник, отколкото беше певецът от моето появяване, понеже, като ми омръзна да чакам да дойде някой и да съобщи за присъствието ми тук, и чувствувайки се неудобно в положение на подслушвач, аз влязох и се представих на компанията тъкмо в момента, когато моят приятел господин Морис, както изглежда се наричаше той, извиваше глас да започне четвъртата строфа на тъжната си балада. Високата нота, с която започваше мелодията, замря със смаян трепет, когато той се видя тъй близо до човека, когото смяташе не по-малко съмнителен от героя на своя мадригал, и устата му остана зяпнала, като че ли бях влязъл с главата на Горгоната 64 64 Горгони — в древногръцката митология име на три сестри-чудовища. Главата на една от сестрите (Медуза) превръщала в камък всеки, който я погледне — Б. р. в ръка.

Съдията, чийто очи се бяха склопили под приспивното въздействие на песента, подскочи на стола си, когато тя секна внезапно, и загледа учудено неочаквания нов член на компанията, който се беше появил, докато зрителните му органи временно бяха в бездействие. Секретарят, както можех да съдя от вида му, също беше смутен, тъй като, седнал срещу господин Морис, ужасът на този почтен господин се бе предал и на него, без да знае защо.