Уолтър Скот - Кенилуърт

— Чудесно казано, Уейланд — обади се отново момчето, което с тревога очакваше изхода на техния разговор. — Но хайде по-добре да идем в бърлогата ти, защото е вредно за твоето здраве да стоиш и да приказваш тук на открито.

— Имаш право, дяволче — отвърна ковачът и отправяйки се към един гъсталак от прещип, който беше по-близо до камъните и се намираше точно срещу оня, сред който до преди малко бе седял неговият клиент, разкри една тайна врата, замаскирана грижливо в храстите, повдигна я, спусна се под земята и изчезна от погледа на събеседниците си. Въпреки голямото си любопитство Тресилиан се поколеба да последва ковача в скривалището му — може би тайно разбойническо убежище, — особено пък когато чу гласа му изпод дълбините на земята да казва:

— Ти, Флибъртиджибит, влез последен и имай грижата да залостиш вратата.

— Е, налюбувахте ли се достатъчно на Уейланд Смит? — прошепна лукаво и с подигравателна усмивка хлапакът, сякаш бе усетил колебанието на Тресилиан.

— Не още — каза твърдо Тресилиан и като преодоля моментната си нерешителност, започна да слиза по тясната стълба, която се спускаше от входа надолу, следван от Дики Слъдж, който внимателно залости тайната врата след себе си, като прегради напълно достъпа на всякаква дневна светлина. След пет-шест стъпала се стигаше до коридор, дълъг няколко метра, в чийто край проблясваше някакво зловещо червеникаво сияние. Като стигна края на коридора, все още с меч в ръка, Тресилиан зави наляво и двамата с хлапето, което го следваше по петите, се озоваха в малко квадратно, сводесто помещение, където имаше ковашко огнище с разпалени въглища. Човек навярно би се задушил от смрадливия дим, ако през някакъв скрит отвор в ковачницата не влизаше чист въздух. Светлината от тлеещите въглища и от окачената на една желязна верига лампа позволяваше да се види, че в помещението освен наковалня, мехове, клещи, чукове, куп готови подкови и разни други принадлежности, необходими за ковашкия занаят, имаше още и мангали, огнеупорни съдове за топене на метал, реторти и всевъзможни други атрибути на алхимическото изкуство. Озарени от мрачната и злокобна светлина на огъня в огнището и на мъждеещата лампа, чудатата фигура на ковача и грозноватата, но изразителна физиономия на момчето изглеждаха съвсем на мястото си в тази мистична обстановка и в този век на суеверия можеха да изкарат ума на мнозина храбреци.

Природата обаче беше дала на Тресилиан здрави нерви, а рационалното му още от ранни години възпитание бе допълнено по-късно с достатъчно солидни научни занимания, за да се поддаде той на някакви въображаеми страхове. След като се огледа наоколо, той още веднъж попита майстора кой е и по какъв начин е успял да узнае името му.

— Ваша милост навярно си спомня — каза ковачът, — че преди около три години, в навечерието на празника на света Луция, в един замък в Девъншир пристигна пътуващ фокусник, за да покаже умението си пред един достоен рицар и цяла компания от знатни особи. Макар че тук е малко тъмно, аз чета по лицето на ваша милост, че паметта не ме лъже.

— Това, което каза, е достатъчно — прошепна Тресилиан и обърна глава, сякаш искаше да прикрие от ковача мъчителния низ от спомени, които думите му неволно пробудиха у него.

— Този фокусник — продължи ковачът — така майсторски изпълняваше ролята си, че на селяните, пък и на някои от по-простоватите джентълмени неговото изкуство се стори едва ли не като магьосничество. Там имаше обаче и едно около петнайсетгодишно момиче с най-красивото лице на света, чиито розови бузи побледняха, а светлите му очи загубиха блясъка си при вида на представяните чудеса.

— Мълчи, казвам ти, мълчи! — отново прошепна Тресилиан.

— Не мислете, че ви укорявам, ваша милост — продължи ковачът, — но аз имам основателна причина да помня как вие, за да прогоните страха на младото момиче, започнахте да му обяснявате по какъв начин се правят тези измамни номера и провалихте нещастния фокусник, като разкрихте всички тайни на неговото изкуство, и то така умело, сякаш сам бяхте един от членовете на трупата му. Девойката наистина беше толкова хубава, че за да спечели една нейна усмивка, всеки мъж би…

— Нито дума повече за нея, заклевам те! — извика Тресилиан.

— Много добре си спомням вечерта, за която говориш, защото това беше една от малкото щастливи вечери в моя живот.

— Значи, тя не е вече жива? — рече ковачът, изтълкувал по своему въздишката, с която Тресилиан съпроводи тези думи. — Да напусне света толкова млада, толкова красива и толкова обичана! Моля ви да ми простите, ваша милост, трябваше да подхвана друга тема. Виждам, че без да искам, съм натиснал по болно място.