Уолтър Скот - Кенилуърт

— Ето как, стопанино — отвърна Тресилиан. — Следи всичко, което става в замъка. За тебе ще е лесно да вършиш това, без да събуждаш подозрения, защото няма новина, която да не стига до кръчмарската пейка. И ме уведомявай, ако обичаш, за всичко писмено и само чрез човека, който ще ти покаже като условен знак този пръстен. Погледни го — той е скъп и аз с удоволствие ще ти го подаря.

— Не, сър — категорично възрази стопанинът, — не искам никакво възнаграждение. Струва ми се обаче неразумно, след като съм си спечелил добро име, да се забърквам в такава загадъчна и опасна работа. Нямам никакъв интерес от това.

— За теб и за всеки баща, който би искал да спаси дъщеря си от уловките на позора, греха и злочестието, нищо друго на тоя свят не може да представлява по-голям интерес.

— Да, сър, доблестни думи са това — съгласи се стопанинът. — Най-искрено ми е жал за този щедър стар джентълмен, който с гостоприемство си е пропилял цялото състояние, за да поддържа честта на страната, а сега дъщеря му, вместо да му бъде опора на стари години, е отнесена от такава хищна акула като Варни. И макар че в случая вие постъпвате безразсъдно, съгласен съм да ви стана спътник в лудостта и Да ви помогна в благородното усилие да върнете детето на добрия човек, стига моите сведения да ви свършат някаква работа. А понеже ще ви служа вярно, моля ви и вие да бъдете верен към мен и да пазите тайната ми, защото славата на „Черната мечка“ ще пострада, ако започнат да говорят, че „мечкарят“ се е забъркал в такива работи. Варни има достатъчно влияние над съдиите, за да смъкне лесно прекрасната ми емблема от дирека, на който тя така достойно се люлее, да ми отнеме позволителното и да ме разори напълно — от тавана до избата.

— Не се съмнявай, че мога да пазя тайна, стопанино — каза Тресилиан. — Аз никога няма да забравя голямата услуга, която ми правиш, и опасността, на която се излагаш. Запомни, че този пръстен е сигурен знак от мен. А сега — сбогом! Ти сам ме посъветва мъдро да не се бавя повече тук.

— Тогава вървете след мен, сър — каза ханджията, — но стъпвайте леко, сякаш под краката ви има яйца, а не чамови дъски. Никой не трябва да узнае кога и как сте заминали.

Щом Тресилиан се приготви за път, стопанинът със закрития фенер в ръка го преведе през дълъг лабиринт от коридори до двора, а оттам — до една по-отдалечена конюшня, където предварително бе оставил коня му. Помогна му да закрепи за седлото малката си пътна чанта с предмети от първа необходимост, отвори една задна вратичка, ръкува се сърдечно с нето и с повторното обещание, че ще наблюдава внимателно какво става в Къмнър хол, отпрати госта да поеме самотното си пътешествие.

Тресилиан се съгласи с Джайлс Гозлинг, че трябва да се избегне възможността някой ранобуден местен жител да то види в околностите на Къмнър. Ето защо стопанинът го насочи към различни пътеки и пътечки, по които трябваше да мине и да спазва точно всички завои и отклонения, за да излезе на главния път за Марлбъро.

Такъв вид указания обаче, както и всякакви съвети изобщо, е много по-лесно да се дадат, отколкото да се изпълнят. Сложният забъркан път, нощната тъмнина, непознатата местност, както и тъжните и объркани мисли, които не му даваха покой, забавиха толкова много пътуването на Тресилиан, че утрото то свари едва в долината на Белия кон, известна с нанесеното някога тук поражение над датчаните. Конят му бе загубил една от предните си подкови и окуцяването на животното заплашваше да сложи край на пътуването. Ето защо първата работа на Тресилиан бе да разпита къде би могъл да намери ковач, но почти нищо не можа да разбере от кратките и неясни отговори на един-двама недодялани и свъсени селяни, тръгнали рано на работа. Загрижен другарят му по пътуване да страда колкото се може по-малко от сполетялата го беда, Тресилиан слезе и поведе коня към някакво селце, с надеждата да намери там така нужния му занаятчия или поне да научи има ли наблизо такъв. По една дълга и кална пътека той най-сетне изгази до селцето, съставено всъщност само от пет-шест жалки колиби. Един-двама селяци, чийто окаян вид напълно отговаряше на жилищата им, се щураха пред вратите, канейки се да започнат всекидневния си тежък труд. Една от колибите изглеждаше малко по-прилична от останалите, а старицата, която метеше пред прага — не така недодялана, като съседите си. Именно към нея се обърна Тресилиан със задавания вече на няколко пъти въпрос: има ли наблизо ковач или някакво място, където конят би могъл да почине и да се нахрани? Старицата го изгледа някак особено и отвърна: