Уолтър Скот - Кенилуърт

— Не, стопанино, лъжеш се. Този път беше различно. Моята любов бе благосклонно одобрена от благородния сър Хю Робсарт, но дъщеря му остана равнодушна към нея.

— Значи, от двамата тя излезе по-опасният враг — каза ханджията. — Навярно любовта ви не е била достатъчно пламенна.

— Еми ми предлагаше своето уважение — продължи Тресилиан, — като не ми отнемаше надеждата, че един ден то може да се превърне в по-топло чувство. По настояване на баща й между нас бе сключен дори брачен договор, но аз отстъпих пред горещата й молба церемонията да се отложи с една година. В това време се появи Ричард Варни. Възползувайки се от някакви далечни семейни връзки със сър Хю Робсарт, той започна да прекарва голяма част от времето си в негова компания, докато накрая почти заживя в семейството.

— И това не е могло да предвещава нищо добро за дома, удостоен от неговото присъствие — каза Гозлинг.

— Кълна се в разпятието — не! — отвърна Тресилиан. — След появяването му започнаха да стават най-различни недоразумения и злополучия, и то така странно, че и досега ми е трудно да си обясня как те успяха да се вмъкнат постепенно в едно тъй щастливо доскоро семейство. Отначало Еми Робсарт посрещаше вниманието на Варни с равнодушие, с каквото най-често се приема обикновената любезност. След това настъпи период, когато тя, струва ми се, гледаше на него с неприязън и дори с отвращение. Постепенно обаче помежду им възникна някаква много странна близост. Варни изостави маниерността и галантността, с които се отличаваха първоначалните му опити за сближение, а Еми от своя страна престана да изразява зле скриваното отвращение, с което ги бе приемала. Между двамата се породи някаква интимност, някакво доверие, които никак не ми харесваха. Започнах да подозирам, че се срещат тайно, за да не ги стеснява нашето присъствие. По-късно взех да си припомням много подробности, които тогава не забелязвах (защото предполагах, че сърцето й е също така непорочно, както и ангелското й лице), които постепенно ме убедиха, че между тях е имало тайно съглашение. Впрочем не е нужно да ги изброявам, защото фактите говорят сами: тя избяга от бащиния си дом, по същото време изчезна и Варни, а днес я видях в ролята на негова любовница в дома на подлия му прислужник Фостър тъкмо когато Варни, загърнат в плащ, идваше да я посети през един таен вход на парка.

— Значи, това е причината за вашата разпра? Аз мисля, че е трябвало предварително да разберете дали красавицата наистина желае, пък и дали заслужава вашата намеса.

— Стопанино — отвърна Тресилиан, — моят баща — да, аз смятам сър Хю Робсарт за истински баща — седи затворен у дома си и се бори с мъката си или ако е успял вече малко да се съвземе, напразно се опитва, препускайки из полята, да прогони спомена за дъщеря си — спомен, който за него е непрекъснат извор на скръб. Аз не можах да се примиря с мисълта, че той ще живее в мъка и страдания, а Еми — в позор, и реших да я открия, като се надявах, че ще успея да я склоня да се върне. Сега вече я намерих и независимо дали намесата ми ще даде резултат, или не, взех решение да замина за Вирджиния.

— Не прибързвайте, драги господине — каза Джайлс Гозлинг, — и не се съкрушавайте само заради това, че жената — с две думи казано — си остава жена и сменя любовниците си като панделките си не за друго, а просто от каприз. Преди обаче да разчоплим този въпрос по-нататък, аз искам да ви попитам, какво ви наведе на съмнението, че именно това е мястото, където живее дамата, или по-точно — мястото, където е затворена?

— Второто действително е по-вярно, стопанино — отговори Тресилиан. — А що се отнася до въпроса ти, дойдох тук, защото знаех, че Варни владее по-голямата част от земите, които някога са били собственост на абингдънските монаси; а посещението на твоя племенник при стария му приятел Фостър ми даде възможност да се уверя, че подозренията ми са били основателни.

— А какви са по-нататъшните ви намерения, уважаеми господине? Прощавайте, че си позволявам волността да ви задам така недвусмислено въпроса.

— Възнамерявам, стопанино — отвърна Тресилиан, — да отида утре още веднъж в замъка и да потърся начин да поговоря с нея по-надълго и по-нашироко, отколкото можах да сторя това днес. Ако думите ми не й окажат никакво въздействие, ще знам, че наистина съвсем се е променила от онова, което някога беше.

— Ваша воля, мистър Тресилиан — каза кръчмарят, — но аз мисля, че не бива да правите това. Доколкото разбирам, дамата вече е отхвърлила вашата намеса.