Уолтър Скот - Кенилуърт

Варни и Ламборн навлязоха с галоп в двора на древния и порутен замък, където тази сутрин имаше такова голямо оживление, каквото не беше виждано през двете последни владичества. Хората от свитата на графа, лакеи и всякакви други слуги влизаха и излизаха наперено, с обичайната за професията им врява. Разнасяха се конско цвилене и кучешки лай — беше приготвено всичко необходимо, в случай че лордът по време на огледа на замъка пожелаеше да половува из парка — един от най-старите в Англия и, както разказваха, пълен с дивеч, който от дълго време се скиташе из него, без никой да го безпокои. Неколцина жители на селото, с тревожната надежда за евентуалните благоприятни последствия от това изключително посещение, се разтакаваха по двора в очакване да се появи важната личност. Вниманието им бе привлечено от внезапното появяване на Варни; пошепвайки си един на друг: „Графският щалмайстор!“, те побързаха да спечелят благоволение, снемайки шапки и предлагайки да подържат юздата и стремето на коня на любимия придружник на графа.

— Настрана, настрана, господа — надменно каза Варни, — оставете слугите да си вършат работата.

Огорчените граждани и селяни се отдръпнаха, а Ламборн, който не пропускаше нито една подробност от поведението на своя началник, отклони още по-грубо и неучтиво предложените му услуги:

— Махайте се назад, селяци, чумата да ви яде, и оставете негодниците лакеи да си изпълняват дълга!

Двамата предадоха конете на слугите и влязоха в замъка с надменна походка — нещо естествено за Варни поради навика и съзнанието за благороден произход и ново за Ламборн, който се стараеше да му подражава във всичко, — оставяйки бедните жители на Удсток да си шепнат:

— Горко ни! Да ни пази бог от такива надути контета! Ако и господарят прилича на слугите си, да ги отнесе всички сатаната, че да не остане и следа от тях!

— По-тихо, добри хора, по-тихо, съседи! — обади се съдебният пристав. — Дръжте си езика зад зъбите, после ще разберем всичко. В края на краищата в Удсток никого вече няма да посрещат така радостно, както са посрещали добродушния стар крал Хари. Случвало се е и той да вдигне кралската си десница и да плесне някого с бича, но после ще му хвърли шепа сребърни монети със собственото си изображение, за да намаже с тях удареното място.

— Мир на праха му! — откликнаха слушателите. — Много има да чакаме кралица Елизабет да плесне някого от нас.

— Не се знае — отвърна приставът. — Засега трябва да търпим, драги съседи, и да се утешаваме с мисълта, че заслужаваме такова внимание от ръката на кралицата.

В това време Варни, следван по петите от новия си подчинен, влезе в залата, където по-важни и по-издигнати хора от събраните в двора очакваха появяването на графа, който все още се намираше в стаята си. Всички поздравиха Варни повече или по-малко почтително — всеки според ранга си или според важността на работата, довела го на утринния прием на графа. На всеобщия въпрос: „Кога ще излезе графът, мистър Варни?“ — той отговаряше лаконично: „Не виждате ли ботушите ми, току-що пристигам от Оксфорд и нищо не зная“ или нещо друго от този род. Когато въпросът обаче бе зададен по-високо и от по-важна личност, Варни отвърна: „Сега ще попитам камерхера, сър Томас Коупли.“ Камерхерът, който се отличаваше от останалите по сребърния си ключ, каза, че графът чакал само завръщането на мистър Варни, за да излезел при хората, но че първо желаел да поговори с него насаме в стаята си. Варни се поклони на всички и тръгна към покоите на графа.

В продължение на няколко минути в залата се чуваше припреният шепот на очакващите, който стихна при отварянето на вратата. Предвождан тържествено от камерхера и управителя на имението и следван от Ричард Варни, в залата влезе графът. Във величествената му осанка и благородните му черти хората не откриха нито следа от наглата самоувереност, проявена от неговите слуги. Наистина той се отнасяше към хората с вежливост, зависимо от ранга им, но дори и най-незначителният сред присъстващите получаваше своя дял от милостивото му внимание. Въпросите, които задаваше за състоянието на имението, за правата на кралицата, за предимствата и неизгодите, които биха съпровождали нейните временни пребивавания в кралската резиденция Удсток, говореха, че той сам най-задълбочено и сериозно е проучил молбата на местните жители и има желание да помогне за благополучието на града.

— Бог да благослови благородната му душа! — каза приставът, който се бе промъкнал в приемната. — Изглежда малко бледен. Готов съм да се обзаложа, че е прекарал цялата нощ в четене на нашето прошение. Мистър Тъфярн, който го съставя цели шест месеца, казваше, че за проумяването му трябвала поне една седмица, а вижте как графът е разбрал същината му само за някакви си двайсет и четири часа.