Уолтър Скот - Кенилуърт

— Стопанино, бих искал да зърна тази твоя Сесили — рече Варни. — Толкова много съм слушал за красотата й.

— Почерняла от слънцето красота — възрази стопанинът, — подготвена да издържа на дъжд и на вятър, но не такава, че да се хареса на един тъй изтънчен и взискателен господин като вас. Сега е още в стаята си и не може да се покаже пред очите на такъв подранил кавалер като моя благороден гост.

— Е, нищо, бог да я пази, любезни стопанино! — отвърна Варни. — Хайде, конете вече тъпчат от нетърпение. Сбогом!

— Прощавайте, моят племенник с вас ли ще дойде? — попита Гозлинг.

— Да, такова намерение има — отговори Варни.

— Добре си го намислил, родственико, добре — каза стопанинът. — Добре си го намислил, казвам ти го. Само че конят ти е игрив, затова гледай да не те заведе неочаквано до бесилото. Искаш ли обаче на всяка цена да постигнеш безсмъртие чрез въжето — а това не е изключено, щом си решил да тръгнеш подир този джентълмен, — заклевам те да си намериш бесило колкото може по-далеч от Къмнър. А сега те поверявам на седлото.

Междувременно Варни и новият член от свитата на графа се метнаха на конете и оставиха стопанина да довърши на спокойствие своите зловещи предвещания и съвети. Отначало тръгнаха в тръс и това им пречеше да разговарят, но когато започнаха да се изкачват по един стръмен пясъчен хълм, разговорът отново се възобнови.

— Доволен си, че ще служиш в двора, нали? — попита Варни спътника си.

— Разбира се, уважаеми господине, стига моите условия да ви харесват толкова, колкото ми харесват вашите.

— А какви са твоите условия? — попита Варни.

— Ако аз трябва да бдя зорко за интересите на моя покровител, той от своя страна трябва да гледа през пръсти на недостатъците ми — отговори Ламборн.

— Добре — каза Варни, — стига да не са чак толкова големи, че да си счупи пищялите в тях.

— Разбрано — съгласи се Ламборн. — После, ако помагам да се гони дивеч, искам на мен да оставят да оглозгам костите.

— Това е основателно — призна Варни. — Да получат по-първите, а след това и ти.

— Именно — продължи Ламборн. — Остава да прибавя само още едно условие; ако се скарам със закона, покровителят ми да застане на моя страна. Всъщност това е най-важната точка.

— Не е лишена от основание — каза Варни. — Стига, разбира се, кавгата да е станала заради службата при господаря.

— За заплатата и тъй нататък хич и не говоря — добави Ламборн. — Ще преживявам от разни тайни възнаграждения.

— За това не се страхувай — рече Варни. — Ще имаш и дрехи, и пари, с които да се перчиш пред твоята ръка хора, защото влизаш в дом, където се къпят в злато, както се казва.

— Това напълно съответствува на характера ми — зарадва се Майкъл Ламборн. — Остава само да ми кажете името на моя господар.

— Наричат ме мистър Ричард Варни — отвърна спътникът му.

— Аз имам пред вид името на благородния лорд, при когото искате да ме назначите на служба — каза Ламборн.

— Ах ти, негоднико! — кипна Варни. — За толкова важен ли се мислиш, та не искаш да ме наричаш господар? Можеш да се държиш нагло и самоуверено спрямо другите, но спрямо мен дързост не си позволявай.

— Моля да ме извините, ваша милост — каза кротко Ламборн. — Стори ми се, че сте приятел с Антъни Фостър, пък аз също съм приятел с него.

— Хитър си, мошенико, виждам — отвърна Варни. — Но запомни: аз наистина се каня да те назнача в свитата на един придворен, но ти главно на мен ще служиш и от моето благоразположение ще зависиш. Аз съм неговият щалмайстор, а скоро ще научиш и неговото име. Това име държи юздите на кралския съвет и управлява държавата.

— С такова светило — възкликна Ламборн — лесно могат да се правят магически заклинания, ако човек поиска да намери тайно съкровище.

— Да, стига да си служиш с него благоразумно — отвърна Варни. — Но запомни — опиташ ли се сам да правиш с него заклинания, можеш да предизвикаш дявола и той ще те разкъса на парченца.

— Разбирам — каза Ламборн. — Няма да надхвърлям границата.

На това място пътниците подновиха бързия си ход, прекъснат от разговора, и скоро влязоха в кралския парк в Удсток. Това старинно владение на английската корона вече съвсем нямаше оня вид, който бе имало по времето, когато в него е живеела красивата Розамънд и когато са се разигравали тайните и непозволени любовни интриги на Хенри II. Още по-малка прилика има между него и днешния замък Бленъм, който служи за възпоминание не само на победата на Марлбъро, но и на гениалността на Ванбру, макар че приживе големият архитект често е бил осъждан от хора, чийто вкус е бил далеч по-посредствен от неговия. По времето на Елизабет Удсток представляваше старинно и доста разнебитено здание, отдавна лишено от честта да служи за кралска резиденция, което от своя страна бе довело до обедняването на съседното село. Жителите на селото на няколко пъти бяха отправяли прошение до кралицата да им оказва от време на време милостта да се насладят на височайшия й лик. Именно с това прошение, поне привидно, бе свързано посещението в Удсток на благородния лорд, когото вече представихме на читателите.