Уолтър Скот - Кенилуърт

Той млъкна и Лестър злобно захвърли джобния си бележник.

— Може и да си прав — каза той, — и на мен ми е все едно дали верността или страхът ти навяват тия предчувствия. Никой обаче няма да може да каже, че съм се предал без борба. Дай нареждания ония от приближените ми, които са служили под мое командване в Ирландия, да се съберат постепенно в малката крепост. Нека всички наши привърженици и приятели бъдат въоръжени и готови, сякаш очакват нападение от хората на Съсекс. Създай и сред гражданите чувство за опасност — нека се въоръжат и те и да бъдат готови по даден сигнал да нападнат кралската стража и да я обезоръжат.

— Разрешете ми да ви напомня, милорд — рече Варни със същия тъжен и състрадателен израз на лицето, — че вие ми давате заповед да подготвя разоръжаването на телохранителите на кралицата. Това е държавна измяна, но въпреки всичко аз ще ви се подчиня.

— Не се боя — отвърна Лестър със смелостта на отчаянието.

— Не се боя. Зад мен е позорът, пред мен — смъртта, но аз съм длъжен да вървя напред.

Последва ново мълчание, прекъснато накрая от Варни.

— Дойде мигът, от който отдавна се страхувах. Аз трябва или като едно неблагодарно животно да стана свидетел на падението на добрия си и благороден господар, или да разкажа това, което с най-голямо желание бих оставил да потъне в забравата. Хиляди пъти бих предпочел да научите това от всеки друг, но не и от мен.

— За какво говориш или по-точно, какво искаш да кажеш?

— попита графът. — Не трябва да си губим времето за приказки, когато е настъпил моментът да се действува.

— Ще бъда кратък, милорд, и дано даде бог вашият отговор да бъде също толкова кратък! Вашият брак е единствената причина, поради която може да стигнете до сблъскване с кралицата, нали?

— Много добре знаеш, че е така. За какво ти е този празен въпрос?

— Простете ми, милорд, но аз не го зададох случайно. Човек може да рискува благополучието и живота си, за да запази един скъп диамант, но не е ли по-разумно първо да провери дали диамантът няма някакъв недостатък?

— Какво значи това? — извика Лестър и впи поглед в слугата си. — За кого си позволяваш дързостта да говориш?

— Милорд, за съжаление аз съм принуден да говоря за… графиня Еми и ще говоря за нея, дори ако ваша светлост ме убие заради моята преданост.

— Струва ми се, че ще си го заслужиш — каза Лестър, — но продължавай, продължавай, искам да чуя какво ще кажеш.

— В такъв случай, милорд, аз ще си позволя тази смелост. Моят живот ми е толкова скъп, колкото и вашият. Не ми харесват тайните връзки на графинята с Едмънд Тресилиан. Вие го познавате, милорд. Знаете колко силно бе влюбен той в нея и какви усилия трябваше да положи ваша светлост, за да преодолее неговото влияние. Спомняте си сигурно и с каква ярост ме нападаше той, защищавайки тази дама, с единствената цел да принуди ваша светлост да признае открито брака си — вашият злополучен брак, защото другояче не мога да го нарека. Графинята също се стреми с всички средства и на всяка цена да ви накара да направите това.

Лестър се усмихна леко.

— Намеренията ти са добри, сър Ричард. Очевидно ти си готов да пожертвуваш не само своята чест, но и честта на всеки друг, за да ме предпазиш от една ужасна според теб стъпка. Не забравяй обаче — строго и заплашително каза той, — че говориш за графиня Лестър.

— Не съм забравил, милорд, но върша това за доброто на граф Лестър. И тъй — за мен няма никакво съмнение, че още от момента, когато Тресилиан се намеси в работите на графинята, той е действал с нейно съгласие.

— Говориш чисти глупости, Варни, и отгоре на всичко си придаваш сериозния вид на проповедник. Къде и кога са могли да се срещат?

— За съжаление, милорд, мога да ви отговоря прекалено точно. Тъкмо преди оплакването на Тресилиан да бъде предадено на кралицата, аз го срещнах при задната вратичка на Къмнър хол.

— Негоднико, срещнал си го и не си го убил! — извика Лестър.

— Аз го нападнах, милорд, кръстосахме шпаги и ако не бях се подхлъзнал в този момент, Тресилиан сигурно нямаше да ви се изпречва повече на пътя.

Лестър сякаш онемя от учудване. Най-сетне той попита:

— Какви други доказателства можеш да приведеш, Варни, освен собственото си твърдение? Аз ще наказвам строго и затова трябва да преценя всичко спокойно и предпазливо. По дяволите! Не, не, аз трябва да преценя спокойно и предпазливо… спокойно и предпазливо.

Той няколко пъти произнесе за себе си тези думи, сякаш в самите звуци се съдържаше нещо успокояващо. После стисна устни — като че се страхуваше, че от тях ще се изтръгнат проклятия — и още веднъж попита: