Уолтър Скот - Кенилуърт

Лестър мълчеше, без да откъсва от Еми втренчения си поглед, в който изведнъж припламна подозрение. Еми обаче изрази спонтанно чувството си:

— Ах, ако можех отново да попадна в бащиния си дом! Когато го напуснах, аз съвсем не мислех, че ще се разделя и с честта, и с душевното си спокойствие.

Варни продължи, сякаш мислеше гласно:

— Това, разбира се, ще принуди милорда да сподели тайната си със странични лица, но графинята сигурно може да гарантира за честта на мистър Тресилиан и на хората от дома на нейния баща.

— Млъкни, Варни! — извика Лестър, който вече не беше в състояние да се въздържа. — Кълна се в небето, че ще забия кинжала си в гърдите ти, ако още веднъж ми предложиш да споделя тайната си с Тресилиан.

— А защо да не му се довериш? — попита графинята. — Нима е по-уместно да споделяш тайните си с Варни, отколкото с един безупречно честен и благороден човек? Не ме гледай така страшно, аз казвам истината. Веднъж вече сторих зло на Тресилиан заради теб, но сега не искам пак да бъда несправедлива към него и да мълча, когато се поставя под съмнение неговата чест. Аз мога да се въздържа — добави тя, като гледаше към Варни — и да не смъкна маската на лицемера, но не мога да позволя да се клевети благороден човек в мое присъствие.

Последва гробно мълчание. Лестър беше ядосан, но се колебаеше, защото съзнаваше напълно неубедителността на своите доводи. Варни сведе очи с престорено огорчение и смиреност.

В този тежък и мъчителен миг Еми прояви истинската сила на своята воля, която при по-благосклонна съдба би могла да стане най-доброто украшение на високия й сан. Изпълнена с достойнство, тя спокойно приближи до Лестър с израз, който очевидно говореше, че безграничната й любов към него не е в състояние да разколебае твърдото й убеждение в правотата на принципите й.

— Вие изказахте вече мнението си, милорд — започна тя, — как трябва да излезем от това трудно положение, но аз за съжаление не мога да се съглася с вас. Този джентълмен или поточно този господин направи друго предложение, срещу което нямам нищо против, но което пък на вас не ви се нрави. Не бихте ли чули, ваша светлост, съвета на една млада и плаха жена, която ви обича безкрайно?

Лестър мълчаливо кимна с глава в знак на съгласие.

— Причината за всички тези нещастия, милорд — продължи Еми, — са тайнствеността и лицемерието, с които сте били подтикнати да се заобиколите. Изтръгнете се от тиранията на тези срамни окови, милорд! Бъдете истински английски благородник, рицар и граф, който счита истината за основа на честта и скъпи честта повече от живота си. Хванете за ръка вашата нещастна жена, заведете я при трона на Елизабет и кажете: „В минута на заслепение, развълнуван от въображаемата красота, от която сега не е останала дори следа, аз се ожених за Еми Робсарт.“ С това вие ще ми отдадете дължимото, милорд, и ще спасите честта си. Нека сетне законът или властта поискат да се разделите с мен, аз няма да възразявам, защото тогава ще мога с чест да скрия отново разбитото си сърце в сянката, от която ме измъкна вашата любов. А сетне ще потърпите само малко — животът на Еми няма дълго да пречи на осъществяването на вашите блестящи планове.

В думите й имаше толкова достойнство и толкова нежност, че в душата на Лестър се пробудиха всички добри и благородни чувства. От очите му сякаш падна пелена и мисълта за жалката и двулична роля, която бе играл досега, го накара да изпита угризения на съвестта и изгарящ срам.

— Аз не съм достоен за теб, Еми — прошепна той, — след като си позволих да поставя амбициите и честолюбивите си планове по-високо от сърце като твоето! Сега ще трябва да изтърпя горчивото унижение, когато пред очите на злорадстващи врагове и учудени приятели започна да разплитам всички бримки на досегашното си измамно поведение. Ами кралицата! Впрочем нека вземе главата ми, както ме заплашваше тази сутрин.

— Вашата глава! Заради това, че сте използвали свободата и правото на всеки англичанин да си избере жена? Засрамете се, милорд! Именно това недоверие в справедливостта на кралицата, този страх пред несъществуваща опасност са ви накарали да се отклоните от правия път, който е не само по-честен, но и по-безопасен от всички други.

— Ти нищо не знаеш, Еми! — извика Дъдли, но бързо се опомни и продължи: — При всички случаи аз няма да бъда доброволна плячка на нейния произвол и на нейната отмъстителност. Аз имам приятели, имам съюзници. Няма да се оставя като Норфък да ме поведат към ешафода като добиче на заколение. Не се страхувай, Еми, ще видиш, че Дъдли е достоен за името си. Веднага трябва да се свържа с някои приятели, на които мога да разчитам, тъй като положението е такова, че не е изключено да се окажа пленник в собствения си замък.