Уолтър Скот - Кенилуърт

Варни, с израз на едва сдържан гняв върху лицето си, напусна стаята, последван от Фостър, чийто муден ум бе съвсем объркан от буйния и обилен поток от гневни думи, които той за първи път чуваше да излизат от устата на това прекалено крехко и нежно същество, неспособно за гневна мисъл, както си бе мислил, а още по-малко — за невъздържани изрази. Недоумяващ, Фостър вървеше по петите на Варни и му досаждаше с въпроси, на които той не отговаряше, докато не стигнаха до срещуположния край на сградата, до познатата вече на читателя библиотека. Тук Варни се обърна към настойчивия си придружител и му заговори с напълно спокоен тон. Кратката разходка се бе оказала достатъчна, за да може човек, свикнал да владее чувствата си, да се окопити и възвърне хладнокръвието си.

— Тони — започна той с обичайната си иронична усмивка, — излишно е да се отрича — жената и дяволът, които — както ги би казал и твоят оракул Холдфорт — още от самото начало са измамили мъжа, и днес излязоха по-силни от моето благоразумие. Тази опърничава кавгаджийка ме гледаше така поощрително и се държеше толкова спокойно, когато й предавах желанието на лорда, че си помислих, че е дошло най-сетне време да кажа някоя думичка и за себе си. Тя сега си мисли, че ме държи в ръцете си, но се лъже. Къде е доктор Аласко?

— В лабораторията си — отвърна Фостър, — но в този час не бива да се говори с него. Трябва да почакаме да мине обяд, иначе ще попречим на неговите важни — какво говоря, — на неговите пророчески занимания.

— Да, той пророкува съдбата на дявола! — рече Варни. — Но когато аз желая да го видя, всяко време е подходящо. Води ме в леговището му.

С бързи и нетърпеливи крачки Варни тръгна след Фостър през полуразрушените тайни проходи към отсрещната страна на квадратния двор, където се намираше подземието, заемано сега от алхимика Аласко. Някога един от абатите на Абингдън, имайки склонност към окултните науки, за голям позор на манастира бе създал там лаборатория, в която — като много други безумци от онова време — загубил не малко скъпоценно време и пари в търсене на „великия арканум“.

Антъни Фостър се спря колебливо пред старателно заключената отвътре врата, защото не се решаваше да смути свещенодействащия мъдрец, но лишеният от всякакви скрупули Варни започна да чука и да вика, докато най-сетне обитателят на помещението отвори бавно и неохотно вратата. Очите на алхимика сълзяха от топлината и изпаренията на пещта и дестилационния казан, над които работеше. Подземието бе затрупано от най-всевъзможни вещи и странни уреди, необходими за неговия занаят. Старецът измърмори злобно и нетърпеливо:

— Докога ще ме откъсвате заради разни земни суети от небесните ми дела?

— От адските — отвърна Варни, — защото ти именно с тях се занимаваш. Фостър, и ти трябва да присъстваш на разговора.

Фостър влезе бавно в лабораторията, Варни го последва, заключи вратата и те започнаха тайното си съвещание.

През това време графинята се разхождаше неспокойно из стаята си, а красивото й лице пламтеше от гняв и срам.

— Подлец! — каза тя. — Безчовечен, пресметлив роб! Аз обаче му смъкнах маската, Джанет, аз накарах змията да се развие пред мен и да запълзи с цялата си уродливост. Задушавах се от възмущение, но се сдържах, докато той не оголи душата си до дъно, а то се оказа по-черно от най-тъмния ъгъл на ада. А ти, Лестър! Нима е възможно да ме молиш, макар и за миг, да отстъпя правата си, пък и ти да отстъпиш твоите на друг? Не, не е възможно, негодникът лъже, Джанет, аз повече не мога да остана тук. Боя се от него, боя се от твоя баща — мъчително ми е да ти го кажа, но аз наистина се страхувам от баща ти. Най-много обаче се страхувам от този гнусен Варни. Ще избягам от Къмнър!

— Уви, госпожо! Къде ще избягате и как ще се измъкнете от тези зидове?

— И аз не знам, Джанет — отвърна нещастната графиня, като вдигна очи към небето и скръсти ръце, — и аз не знам къде и как да избягам, но съм сигурна, че бог, в когото вярвам, няма да ме изостави в нещастието, защото аз съм в ръцете на зли хора.

— Не бива да мислите така, милейди! Баща ми е строг и твърд човек, той е прекалено ревностен в изпълнението на задълженията си, но все пак…

В този миг в стаята влезе Антъни Фостър, носейки в ръце стъклена чаша и малко шишенце. Държането му беше необичайно. Винаги досега той се обръщаше към графинята с необходимата почтителност, но не се стараеше или пък не беше в състояние да прикрие твърдия си и мрачен характер, който проявяваше — нещо присъщо на хората от подобен тип — към ония, които по една или друга причина са се оказвали в негова власт. Сега обаче не бе останала нито следа от оная твърда увереност в собствените сили, която той имаше навика да прикрива с несръчни любезности и изрази на уважение — така, както разбойникът крие пистолетите и тоягата си под дългата си широкопола дреха. В усмивката му се долавяше повече страх, отколкото почтителност, сякаш съзнаваше какво зло подготвя, като убеждава графинята да опита отличното лекарство, което ще й помогне да се съвземе от преживяното вълнение. Ръцете му трепереха, думите му излизаха неуверено от устата, цялото му поведение беше толкова подозрително, че Джанет, която в продължение на няколко секунди го гледаше в почуда, сякаш изведнъж събра сили, за да приведе в дело някакво свое смело решение. Тя вдигна глава, приближи се бавно със спокойни и уверени крачки към баща си и графинята, застана между тях, взе подноса от ръцете на Фостър и каза с тих, но твърд тон: