Уолтър Скот - Кенилуърт

— Аз я направих графиня — казваше той на Варни. — Не може ли да почака, докато по своя воля реша да й сложа графската корона?

Графиня Еми обаче виждаше нещата точно в обратната светлина.

— Какво значение имат титлата ми и високият сан — казваше тя, — щом живея като неизвестна затворничка, лишена от общество и от уважение, с опетнено име на порочна и безчестна жена? Защо са ми тези нанизи от перли, които ти вплиташ в косите ми, Джанет? Уверявам те, в Лидкоут хол беше достатъчно да се закича със свежа розова пъпка, и скъпият ми баща ме викаше при себе си, за да я види по-отблизо, добрият стар свещеник се усмихваше, а мистър Мъмблейзън започваше да разказва за значението на червения цвят в хералдиката. Сега седя тук, накичена като икона със злато и скъпоценни камъни, но освен теб няма кой друг да погледне разкошните ми тоалети. А съществуваше също и нещастният Тресилиан! Но каква полза има да говоря за него?

— И аз мисля така, господарко — казваше благоразумната й довереница. — Понякога наистина ми се иска да не говорите за него толкова често и така непредпазливо.

— Няма защо да ме предупреждаваш, Джанет — отвръщаше нетърпеливата и упорита графиня. — Аз съм родена като свободен човек, въпреки че сега съм затворена в клетка, сякаш съм някоя красива чуждестранна робиня, а не жена на английски благородник. Търпях всичко това с радост, докато бях сигурна, че ме обича, но сега и езикът, и сърцето ми ще бъдат свободни, както и да се опитват да ги обуздаят. Повярвай, Джанет, аз обичам съпруга си и ще го обичам до последния си дъх. Не бих могла да престана да го обичам, дори и да искам или дори ако той — бог знае, нищо чудно и да се случи — ме разлюби. И все пак ще заявя на висок глас, че щях да бъда по-щастлива в Лидкоут хол, дори и да трябваше да се омъжа за нещастния Тресилиан с неговия меланхоличен поглед и препълнена със знания глава, макар че това никак не би ми се искало. Той често ми е казвал, че ако чета любимите му книги, ще дойде време да се радвам на това. Струва ми се, че туй време е дошло.

— Аз ви купих няколко книги, госпожо — каза Джанет. — Купих ги на пазара от един куц продавач, който доста нахално се заглеждаше в мен.

— Я да ги видя. Джанет — рече графинята. — Само не ми предлагай книги според твоя строг вкус. Какво е това, праведно момиче? „Щипци за златния свещеник“, „Шепа смирна и исоп за пречистване на тъгуваща душа“, „Глътка вода от долината на върбите“, „Лицемери и подстрекатели“. Що за глупости са това, момичето ми?

— Съвсем не са глупости, господарко — отвърна Джанет. — Тези книги са подходящи за случая и могат да озарят с божията благодат пътя на ваша светлост. Но ако не ви харесва нито една от тях, тук има, струва ми се, и пиеси, и стихове.

Графинята продължи разсеяно да разглежда книгите, прехвърляйки в ръцете си такива редки томове, които днес биха създали състояние на двайсетина букинисти. Сред тях бяха: „Готварска книга, издадена от Ричард Лент“, „Книгите на Скелтън“, „Народни забавления“, „Крепостта на знанието“ и още много други. Нито една от тях обаче не събуди интереса на графинята. Чула откъм двора бърз тропот на конски копита, тя престана да разлиства равнодушно книгите, скочи радостно, събаряйки ги на пода, и се втурна с вик към прозореца:

— Това е Лестър! Моят благороден граф! Моят Дъдли! Всеки удар на копитата на неговия кон звучи като божествена музика!

В замъка настъпи оживление и след малко Фостър влезе с мрачен израз в стаята и без да вдига поглед, съобщи:

— Мистър Ричард Варни пристигна от името на милорда. Препускал е цяла нощ и иска начаса да поговори с ваша светлост.

— Варни! — рече разочаровано графинята. — Иска да поговори е мен? Пфу! И все пак той е дошъл с новини от Лестър, пусни го да влезе по-бързо.

Варни влезе в будоара, където графинята седеше, блестейки с красотата си и е онова, което можеха да добавят изкуството на Джанет и богатото, ушито с вкус домашно облекло. Най-доброто й украшение обаче бяха кестенявите й къдрици, които падаха свободно върху лебедовата шия и върху гръдта й, развълнувана от напрегнатото очакване, покрило с руменина дори лицето й.

Варни влезе в стаята, облечен в същия костюм, който бе носил и сутринта, когато придружаваше господаря си в двора. Пищността на костюма рязко контрастираше с безредието му, причинено от бясното препускане по лоши пътища през тъмната нощ. Върху лицето му бяха изписани безпокойство и несигурност като у човек, който се съмнява как ще се посрещне това, което има да предаде, и все пак е принуден да съобщи новините. Разтревожената графиня веднага забеляза смущението му и възкликна: