Уолтър Скот - Кенилуърт

Елизабет се усмихна и два пъти прочете стиха — веднъж отмерено за лейди Паджет и веднъж за себе си.

— Добре започнато — каза тя, след като помисли миг-два, — но музата явно е изоставила младия остроумец още в началото на работата му. Да му направим ли добрината, лейди Паджет, и да го довършим вместо него? Хайде, опитайте поетическите си дарби.

Лейди Паджет, която беше прозаична до мозъка на костите си като всички придворни дами, решително заяви, че е неспособна да помогне на младия поет.

— В такъв случай, ние сами трябва да принесем жертва пред олтара на музите — рече Елизабет.

— Ничий друг тамян не би им бил по-приятен — угоднически каза лейди Паджет — и ваше величество ще окаже такава чест на парнаските дами…

— Млъкнете, Паджет — прекъсна я кралицата, — вие светотатствате спрямо деветте безсмъртни сестри. Впрочем те също са девственици и би трябвало да бъдат по-снизходителни към една девствена кралица. Но чакайте, какъв беше неговият стих?

Поради липса на по-добър може да се предложи и следният отговор:

Като чу това сполучливо допълнение, придворната дама възкликна от радост и учудване. Разбира се, и по-лоши стихове са се посрещали с възхита, дори когато са били дело на не толкова високопоставен автор.

Окуражена от похвалата, кралицата свали своя диамантен пръстен и каза:

— Ще накараме кавалера да се учуди, когато види стиха си завършен без негово участие.

И под стиха на Роли тя написа собствения си стих.

Кралицата излезе от павилиона и като се отдалечаваше бавно и често поглеждаше назад, видя младия кавалер да полита като птица към мястото, където я бе видял да стои преди малко.

— Исках да се уверя, че шегата ми е сполучила — каза кралицата.

Като се посмя с лейди Паджет по повод на тази случка, тя бавно се отправи към двореца. Когато се прибираха, Елизабет предупреди придружницаха си да не казва никому за услугата, която бе направила на младия поет, и лейди Паджет обеща да пази най-строго тайната, с мълчаливата уговорка обаче да направи изключение за Лестър, на когото нейно благородие побърза да разкаже за случилото се, без да подозира какво неудоволствие му доставя с това.

Междувременно Роли се промъкна до прозореца и с трепет прочете насърчителните думи, с които сама кралицата го приканваше да следва докрай дръзновения си път. После се върна при Съсекс и свитата му, които вече се канеха да отплават обратно нагоре по реката. Сърцето му туптеше развълнувано, препълнено от удовлетворена радост и от надежди за бъдеща прослава.

От уважение към графа никой не отвори дума за ласкавия прием на Роли в двореца, докато не слязоха от лодката и не се събраха в голямата зала на замъка Сей. Изтощен от доскорошната болест, както и от вълнението и тревогата през деня, лордът се оттегли в покоите си с нареждането веднага да му изпратят неговия способен лечител Уейланд. Не намериха обаче ковача никъде и докато една част от свитата продължаваше с присъщото си военно настървение да го търси и да го проклина, загдето го няма, останалата част се събра около Роли, за да го поздрави с изгледите за бъдещите му успехи в двора.

Роли беше достатъчно разумен и предвидлив, за да премълчи най-важното — случая със стиха, на който Елизабет бе благоволила да намери рима, — но от известните вече на всички останали обстоятелства беше ясно, че той до голяма степен е спечелил благосклонността на кралицата. Всички бързаха да го поздравят за щастливия поврат на съдбата му. Едни правеха това от искрено приятелство, други — може би с надеждата, че и те биха могли да се възползуват от неговото издигане; повечето обаче го поздравяваха, ръководени и от двете чувства, защото смятаха, че благосклонността, проявена към когото И да е от свитата на Съсекс, е общ успех за всички. Роли благодареше учтиво, но отговори с подобаваща скромност, че един благосклонен прием не означава още нищо, че една лястовица пролет не прави. Той обаче забеляза, че Блънт не се присъедини към всеобщите поздравления, и леко засегнат от това явно неуважение, открито го попита за причината. Блънт му отговори също тъй откровено:

— Драги ми Уолтър, аз ти желая доброто не по-малко от всички тези глупци, които гръмко крещят поздравления в ухото ти, защото ти си спечелил височайшето благоволение. Обаче се страхувам за тебе, Уолтър (тук той изтри честните си очи), страхувам се истински. Тези придворни ласкателства, тези преструвки и случайни проблясъци на благосклонност от страна на красиви жени са само машинации, хитри уловки, които са превърнали в жалки пенита не едно състояние и са довели не малко красиви и остроумни контета до близко познанство с тъпия дръвник и острите брадви.