Виторио Скиралди - Целувам ви ръка

После разпозна местността, коларския път между двата реда портокалови дървета, къщата. Старецът разговаряше с някакво момче. Никола д’Амико веднага се приближи, спря се пред него и няколко секунди го оглежда мълчаливо.

— И аз имам син горе-долу на твоята възраст — започна той с неочаквано приятелски тон, — ала това никак не ме радва, защото ме кара да се чувствам стар. А човек познава, че е остарял по това, че младите престават да го разбират. Иначе казано, когато младите не желаят да го разберат и започнат да правят каквото те си искат, за да му покажат, че го нямат за нищо. Признай си честно, като пред баща, че в този момент се чувстваш като герой и че би се радвал, ако ти се случи нещо лошо, нали? Да, зная, че е така, защото по такъв начин би се почувствал важна личност. Ти обаче не си важна личност и затова нищо няма да ти се случи. Не, момчето ми, съжалявам за теб, но няма да те заведа в пещерите. Ти ще живееш дълго и ще имаш достатъчно време, за да осъзнаеш, че си се провалил. Аз зная малко неща, но според мен, когато един журналист пише, трябва да успява нещо да промени. В противен случай би направил по-добре, ако си смени занаята и се захване да драска по стените. Ето на, ти си направи разследването, нали? И сега какво си мислиш? Едва ли не, че всички ще се развикат: „Но как е възможно да стават такива неща!“ Така ли? Лъжеш се. Няма да стане. Проблемът не се заключава в това да кажеш нещата. Така или иначе, при нас нищо ново не се случва. Проблемът е да ги промениш. А това вече е трудна работа и за нея се искат важни личности. Съжалявам, момчето ми. Тук летище няма да има.

Никозия го изслуша със затаен дъх. Помъчи се да каже нещо, което да не прозвучи смешно в неговото положение, но старецът го прекъсна: „Остави, стореното е сторено.“ После се обърна към тримата мъже и посочи момчето, което стоеше настрана: „Заведете Стефано вкъщи. Баща му го чака.“ От почтителното отношение на тримата към момчето Никозия заключи, че е син на някоя важна особа.

Малко по-късно отново се озова в колата заедно с Никола д’Амико. Прекосиха главната улица на съседното село и когато минаха покрай кафенето, старецът даде знак да спрат.

— Ела, ще изпием по едно кафе.

Влязоха вътре и Д’Амико поръча две кафета. Когато сервитьорът ги донесе на бара, старецът попита: „С колко захар?“ „Една лъжичка, благодаря“ — смънка Никозия. Старецът сложи една лъжичка захар в кафето му, погледна го право в очите, за миг остана така, след което изсипа още две лъжички с думите: „По-добре три, защото това кафе май ще ви се стори горчиво.“ После му обърна гръб и си излезе. Никозия остана сам, преглъщайки обидата си от безсилието да покаже, че никога не би изпил това кафе.

Сега, няколко години по-късно, Стефано беше убит пред една крайградска къща на сто метра от най-новите сгради в града. Не, несъмнено онези, които бяха надупчили тялото му с автоматичен откос, не бяха хора от времето на Никола д’Амико. Това бяха хора от друга раса. Хора без никакви скрупули, както би казал човекът, считан за дясната ръка на дон Анджелино Феранте.

Дон Анджелино нареди парите от обира да бъдат предадени на вдовицата на загиналия при престрелката счетоводител и д’Амико се зае да изпълни това благотворително дело, напълно в стила на фамилията, която винаги бе акуратна спрямо онези, към които бе в дълг. Големият баща добре разбираше, че убийствата са били неизбежни и че този факт би следвало да освободи съвестта му от всякакви угризения, но ето че вече няколко дни четиримата убити бяха все пред очите му. Колко ли още такива като тях ненужно щяха да загинат, докато виновниците си получеха заслуженото? За първи път през последните дни забеляза, че в съзнанието му присъстват анонимните лица на тези нещастни, безсмислени жертви, които с нищо не застрашаваха властта му. И за първи път в него се прокрадна мисълта, че едва ли може повече да продължава както преди и единствено пред себе си да дава сметка за своето правосъдие. Никога не се бе молил и не смяташе, че някога за нещо би могъл да се моли, в това число и на Бога. Все пак навярно трябваше да стори още едно благотворително дело, като приеме да стане патрон на празненството в чест на небесната покровителка. Впрочем той вече беше решил след няколко месеца да принесе в дар нова мантия на Богородица за процесията, посветена на празника й. А дали не беше по-добре да го стори още сега. Но нима това щеше да бъде дар, а не подкуп от една нечиста съвест? Отхвърли тази мисъл като някаква недопустима слабост, от която се засрами, и отново се върна към задълженията си. И все пак не го напусна потискащото впечатление, че убийството на четиримата мъже приличаше повече на терористичен акт, отколкото на справедливо възмездие. А терорът беше несъвместим с принципите на фамилията Феранте. Или по-скоро това беше едно неуспешно отмъщение, което съветникът му щеше да доведе докрай, след като проведеше разговор с дон Сантино Билечи.