Кристина Скай - Рубинът

Защото вече усещаше, че почти се е поддал на магията й.

Тази истина го вбеси и той стисна зъби преди да заопипва шията и челото й, за да търси причина за това, че продължава да бъде в безсъзнание.

Внезапно пръстите му опипаха навътре в косата дълбока жива рана, която започваше от лявото слепоочие, и от която се процеждаше яркочервена кръв.

„Боже, прости ми за глупостта!“ , каза си Пейгън и се втурна към вратата, молейки се да не е станало много късно.

Събуди се от болка и студ. Твърди пръсти опипваха главата й и се ровеха в дрехите й.

Барет изстена, докато се опитваше да излезе от тъмнината и безкрая на сънищата. Сега не можеше да мисли за себе си като за Барет или Брет. В съзнанието й се тълпеше само хаосът от усещания, за които нямаше нито понятие, нито можеше да обясни с думи. Въртеше се неспокойно сред горещия задушен въздух.

— С-спри! Стига, мръсник такъв! Аз… аз няма да го направя, чу ли? Нито сега, нито п-после!

Но тези викове ехтяха само в ума й.

Сън?

Не, не беше сън. Още беше във водата. Трябва да се добере до брега. Трябва да…

Като в огромно менгеме болката я стегна с твърди метални челюсти и изстиска от съзнанието й всяка мисъл и желание за съпротива.

По челото й потече нещо мокро и лепкаво, Почти обезумяла, тя отметна глава назад.

За Бога, не биваше да се предава!

Сякаш от безкрая до нея достигна глас:

„Никога не се предавай! Каквото и да ти обещаят или да ти направят! Знаеш, че ако те хванат, може да се стигне и до това.“

Опита се да размисли, да планира бягство, но болката бе блокирала мисълта й. Когато се помъчи да се върне назад в спомените, се блъскаше само в лепкава тъмнина.

И в още по-голяма болка.

Не й оставаше нищо друго, освен да се съпротивлява. И тя го направи — с оголени зъби и с извити като на граблива птица пръсти. Накрая те наистина я бяха превърнали в обезумяло преследвано животно.

Със стиснати зъби той се мъчеше да укроти бясното боричкане на пленничката си. Но при всеки негов опит да я докосне, тя започваше още по-бясно да размахва ръцете си и той едвам успяваше да избегне юмруците й.

За миг отклони погледа си да потърси чиста кърпа и в този момент тя рязко замахна и по лицето му се появиха кървави дири от ноктите й. Пейгън изруга, защото знаеше, че трябва да я укроти преди раната да се е отворила съвсем. Подхвана я през кръста и я притисна до себе си. Кръвта се стичаше все по обилно по бузата й. Тя успя да се освободи и отново го удари силно през лицето.

Пред очите му причерня. Усети вкуса на собствената си кръв, извъртя се и я притисна под себе си. После сграбчи ръцете й, стисна ги и изкрещя:

— Стой мирно, малка глупачке!

Дори и да го беше чула, жената не се укроти. Тя продължи да се мята бясно. Дишаше учестено. Лицето й ставаше все по-бяло, а устните й се гърчеха от болка.

А сигурно и от страх , каза си той, макар че умело се прикрива.

Или тази жена беше безумно смела, или пък много умна — допълни той мисълта си. Но нямаше да мине час и той щеше да знае кое е от двете.

— Няма да стане! Н-няма отново! — извика тя. Ви ковете й издаваха колко е ужасена. — Няма да го направя, чуваш ли? Не ме интересува какво са ти казали!

— Стига си се борила! — изръмжа англичанинът, който се опитваше да не обръща внимание на гърдите й, които се допираха до голото му тяло и засилваха болезнено тръпките в слабините му. Помисли си, че и за това ще има време, стига сега тя да се успокои и да му даде възможност да се погрижи за раната й. Но хирург имаше в Мадрас, на триста мили оттук, а Пейгън нямаше нито излишни хора да го доведат, нито време за губене, защото мусонът започваше след няколко дни.

Раздра фустата й и с едно парче превърза челото, за да спре кръвотечението, докато почисти раната.

В този момент тя се изви в ръцете му и заби зъбите си в китката му.

Той отскочи назад и смаян впери очи в малките червени дупчици, оставени от зъбите й. Тук, в джунглата, да имаш открита рана беше много опасно, защото инфекцията настъпваше само за няколко часа. Най-опасно от всичко беше да те ухапе човек.

— Нихал! — изкрещя той.

Веднага се чу топуркане от боси крака по коридора. В следващия миг вратата се отвори и на прага застана дребен цейлонец с ослепително бели зъби и правилни черти на лицето, който огледа с любопитство стаята.

— Да, Тигър-сахиб?

Пейгън дори не го погледна, защото изцяло беше зает да укротява жената, която се мяташе бясно.