Кристина Скай - Рубинът

Поне не усещаше болка, освен леко боцкане по гърба, може би защото вече нямаше сили да усеща каквото и да било.

Стисна зъби и леко повдигна глава, за да потърси бляскащата светлина, която я насочваше последните часове и най-накрая я бе извела до спасителния бряг.

Странно, светлината беше изчезнала.

Но това вече нямаше значение. Сега нищо нямаше значение.

Устата й се отвориха в прозявка, след това очите й се затвориха. Минута по-късно тя вече спеше.

Зората вече бе обагрила в кървавочервено хоризонта откъм Бурма, когато Пейгън излезе уморен от морето. По лицето и гърдите му се стичаха сребърни струйки вода, които светлееха върху бронзовия загар на силното му тяло. С почти животинска грациозност той разтърси глава и се протегна, без да го е грижа, че е гол.

Най-после в него бе нахлула приятна, гъделичкаща сетивата му умора. С малко повече късмет може би щеше да успее и да заспи.

От жаждата в слабините му бе останала само тъпата болка. Точно както спомените от Канпур.

Смръщен, той започна да се бърше, после обу бричовете си, мускулите му играеха и се извиваха при всяко негово движение. Прокара бавно ръка назад през черната си коса и се обърна към пътеката нагоре.

Тогава видя цветното нетно, което се открояваше върху сивкавата пясъчна ивица на юг.

Там, където не би трябвало да има нищо.

Високото му чело се набразди от учудване. Той замръзна и се напрегна да види по-добре. Разбира се, това не можеше да бъде действителност, беше поредното видение.

Притвори очи и отърси останалите капчици вода от лицето си. Когато погледна отново, беше уверен, че цветното петно няма да го има.

Но то беше там. Стоеше все на същото място.

Пейгън ясно видя, че това беше жена .

По гърба му пробягнаха тръпки, сякаш го прониза някакво предчувствие.

Все още под влияние на нощните си кошмари, мъжът с гарвановочерна коса и загадъчни като оникси очи, гледаше омагьосан неясните очертания и не можеше да повярва на очите си. Още един мираж, още една илюзия, която ще го преследва в дългите тропически нощи.

Върху лицето си почувства топлия полъх на вятъра. Тази топлина предвещаваше палещата жар, в която щеше да се превърне въздухът по обяд. В гърлото му се надигна непознато и странно усещане и Тигър-сахиб, както го наричаха работниците му, решително закрачи по мокрия гладък пясък.

Сянката му падна върху неподвижната фигура — тъмно издължено петно върху бялата като слонова кост кожа и светлата, мокра рокля. Пейгън бавно коленичи, обзет от чувството за съдбовност. Стана му ясно, че дори и да иска, вече няма да може да се обърне и да си тръгне.

Последното нещо, което сега би пожелал.

Очите му се присвиха. Кръвта заудря в слепоочията му буйно, на тласъци.

Късмет, си каза той. Jo hoga, so hoga.

Въпреки усилията на волята му, ръцете му трепереха.

Още преди да погледне надолу, той знаеше, че тя ще бъде хубава. Просто беше същата, тази от кошмарните видения, които го измъчваха от седмици.

„Жена!“ — каза зашеметен Пейгън, докато съзерцаваше разпилените но пясъка коси с цвят на мед. Бяла жена…

Но как е попаднала тук? Освен малкото наемни работници, никой друг не знаеше за съществуването на това закътано заливче. Малцината посветени бяха местни хора, в чиято вярност той изобщо не се съмняваше.

Какво тогава правеше тук, на неговия бряг, тази спяща крехка девойка, чиято коса имаше цвета на изгряващото тропическо слънце?

Пръстите му леко трепереха, когато отметна падналите върху лицето кичури коса. Откриха се копринено гладки скули и дълги ресници.

Красива.

Точно такава, каквато знаеше, че ще бъде. Сякаш… някак позната?

Отново видя лицето, което толкова често се явяваше в безкрайната върволица трескави кошмари. Ето го тънкият, изваян нос, леко вирнат, ето я брадичката, предизвикателно изваяна. Мили Боже, същите устни с цвят на диви орхидеи, сочни, меки, копнеещи.

Устни, които могат да влудят един мъж.

Преглътна една ругатня и се опита да изтрие от съзнанието си ярката картина на желанието — тези устни да покриват с целувки инч по инч голото му, тръпнещо тяло.

Слабините му сякаш избухнаха от надигналото се желание. Той пусна като опарен златните къдрици, дръпна се назад и седна на пети. Не откъсваше погледа си от нея.

Дяволите да я вземат, беше много красива, но той го знаеше предварително! И ако разбираше от жени — а Сент Сир се ползваше със славата на познавач — тази тук имаше идеално тяло, което напълно подхождаше на финото лице.