Кристина Скай - Рубинът

Шаманът се усмихна, вече доловил насладата от бъдещото отмъщение. След като отправи заключителна молитва към Шива и му благодари за снизходителното покровителство, старият човек по младежки се изправи и пое надолу по хълма с наведена глава. Мимоходом взе от един от придружителите си бастун от слонова кост.

Най-после моментът беше настъпил. Той ускори крачка, докато започна да подрежда в мислите си нещата, които трябва да се свършат преди слънцето да се покаже над морето от разтопено сребро.

Дали бяха изминали минути или часове.

Започналото като удари на чук блъскане в гърдите му плъзна по цялото му тяло и стана толкова силно, че Пейгън почувства как се разпада на части.

Нов пристъп , каза си наум, докато се тресеше неудържимо. Тази малария…

Хининовата отвара беше недокосната върху походната масичка.

Защо, по дяволите, не беше я изпил? Защо беше изгубил контрола си през последните три седмици — в началото за дреболии, а сега за това?

Джунглата около него беше необичайно притихнала. Чуваше се само шумоленето на вятъра сред бамбуковите дървета.

Като предупреждение.

Пейгън се намръщи, като не преставаше да се чуди къде се скри белият дявол, и сложи пръст на спусъка. Изпсува, защото усети ръцете си несигурни, хлъзгави и лепнещи от пот. Зад него се чу припукването на палмови клони. Извърна се и втренчи очи в тъмния неспирен танц на джунглата.

Нищо. Само сенки. Навсякъде само неясни сенки…

Англичанинът знаеше, че тигърът може да се появи отвсякъде, обикновено оттам, откъдето най-малко очакваш.

Заля го нова вълна от болка, която сякаш избухна в мозъка му и взриви мислите и волята му.

Проклетата омразна малария!

— Кълна се в Бога, няма да ти се дам! — изкрещя срещу невъзмутимата тъмнина и шумолящите бамбукови листа. Срещу бялата смърт, за която знаеше, че неотклонно го следи от върха на хълма.

— Нито себе си, нито Уиндхевън!

В клоните на близкото салово дърво нещо изшумоля. Някъде високо над дървото се разнесе изплашения писък на птица.

Но Деверил Пейгън едва ли го забеляза. С безумно лице той здраво стисна пушката си и тежко закрачи по пътеката надолу към брега, изцяло в плен на кошмарните си видения.

Болка, И нищо друго, освен болка.

Тя почти се задушаваше от пулсациите на болката и от собствените си сълзи. Главата, раменете, гърбът — боляха я нетърпимо.

„Стига!“ — изкрещя безумен глас. Това не е нейният глас, каза си Барет. Такова отчаяние не можеше да има в гласа на никое човешко същество.

Внезапно усети, че пропада и потъва в хладна тъмнина, след което агонията се поднови с нова сила. Някъде далеч от нея чу сподавен вик, последван от глух тропот на бягащи крака.

После тишината закънтя в ушите й. Устата, носът и дробовете й се напълниха с вода.

Опита се да поеме глътка въздух. Усети изкушението да се предаде. Колко приятно щеше да бъде, ако потъне в тъмнината! Колко приятно щеше да бъде да се остави големите черни криле да я поемат и да не чувства повече нищо.

Без страх.

Без болка.

Без разтърсващия ужас на спомените.

Някъде наблизо отново се чуха стъпки и викове…

Хладни вълни в непрогледната нощ.

После и това усещане потъна някъде в съзнанието й. Инстинктивно протегна ръце напред и загреба хлъзгавата чернота около себе си, докато не изплува над повърхността. Отметна назад глава, за да поеме дълбоко въздуха.

Високо над нея проблясваше звездното небе, сякаш черното кадифено покривало на нощта бе обсипано с диаманти.

Вода , осъзна тя.

И около нея море. Но къде е тя в това море — нямаше никаква представа.

Единствената й мисъл беше отново да направи опит да поеме въздух и да се задържи срещу връхлитащите я вълни.

Да се бори. Трябва да се бори.

Но след всяка мощна черна вълна тя усещаше как силите й я напускат, докато ръцете й безпомощно започнаха да треперят, а дробовете да я болят от напрягане.

Някъде откъм дясното й рамо проблесна и за миг я скова фосфоресцираща удължена светлина. „Някакво малко нещастно морско създание се бори, за да запази живота си, също като мен.“

Въпреки че краката й бяха тежки като налети с олово, тя отново и отново се хвърляше срещу вълните, защото този сблъсък я изпълваше с нова сила и решителност.

За пореден път отметна глава, за да поеме мъчителната глътка въздух и тогава забеляза оранжеви отблясъци вдясно от себе си.

Огън?