Кристина Скай - Рубинът

Но това означаваше земя , мина й през ума. И спасение!

Дишайки мъчително и конвулсивно, тя с усилие се насочи към едва видимата светлинка, която беше като лъч надежда в черната нощ. Сърцето й лудо биеше, но тя не си позволи за миг да помисли за страха и болката и продължи да плува, подхвърляна от студените вълни.

Към далечния бряг. Към спасението.

Към мястото, където нямаше болка и унижение.

Зад нея оставаше преживеният ужас, който полека избледня и накрая съвсем се стопи в тъмнината на нощта. А с него изчезна и заплахата.

Пейгън започна да осъзнава кой е и къде е, едва когато усети първите хладни вълни в краката си. Нагази напосоки през кипящата посребрена пяна, докато умопомрачението започна да отпуска хищната си хватка.

Маларията го дебнеше постоянно, тя му остана един от многобройните спомени от Индия, също както неравния белег, който пресичаше надлъж тялото му — от Големия бунт, от Канпур.

Канпур . Място, обхванато от лудост и потопено в кръв. Смъртта там беше толкова осезаема, колкото и тежкия задушен въздух.

Спомените предизвикаха студени тръпки по тялото му. Сигурно е от водата , помисли си мрачно той. Сигурно е от нощта.

Но знаеше, че не е вярно.

Канпур го караше да трепери целият. Канпур, който нямаше да забрави никога. Все някой трябваше да помни. Нямаше друг оцелял освен него, за да помни.

Сдържа се да не изругае гласно и се отпусна в копринената чернота на хладните вълни. Гмурна се по-дълбоко. Искаше сякаш да отмие спомена за безкрайните дни на кланета и опустошения, когато сипайският бунт премина като ураган през Индия.

За една седмица изгуби къщата си, след още една — грижливо обработваните си земи.

След месец — слугите си и всичките си приятели.

Със сухи очи бе гледал как всичко скъпо изчезна за един миг, пометено от безумната лудост на омразата.

Сега, след осем години, той се бе превърнал в пленник на мечтата си за този остров, който сякаш беше отронена сълза от окото на Индия. И, Бог му е свидетел, щеше да остане тук — с гръб към забулените в мъгли планини и с лице към югозападния мусон, решен да се бори и да запази земите си.

Ще успее.

Ако не бяха тези постоянни нощни кошмари. Ако можеше някак да забрави Канпур.

Протегна силните си ръце нагоре и мощно загреба, докато изплува на повърхността. По главата и рамене те му се стичаха капки вода като диаманти. Пое дълбоко въздух и долови миризмата на дим някъде откъм върха на хълма, примесена с тръпчивия аромат на източни билки. Тайни обредни ритуали през нощта?

Беше заплашил работниците си, че моментално ще ги уволни, ако ги хване тайно да се молят на черепа на Кали, но явно тази заплаха не действаше. Те продължаваха да правят онова, което бяха правили от векове.

Пейгън се гмурна още веднъж в хладната бездна.

„Забрави петимата убити работници, които намери при завръщането си от Лондон! Забрави нападението в Коломбо! Забрави мъжете, които те проследиха в нощта и те нападнаха в гръб!“ — повтаряше си той, след като изплува на повърхността и се остави отпуснат на люлеенето на вълните.

В прегръдката на водата той се чувстваше като в прохладна люлка в знойна нощ. Тя беше божи дар, благодатен оазис в сухата пустиня на преследващите го видения. И той се предаде на милувката на морето, която го даряваше със забрава. После заплува с мощни загребвания.

Тогава пръстите му случайно докоснаха все още незаздравелия белег, който минаваше зигзагообразно от скулата до дясната му вежда. Силното му тяло сякаш се вкамени. Когато след секунда главата му се показа над водата, за да си поеме дъх, очите му отново бяха твърди и студени, а от магията на спомена не бе останала нито следа.

Да забрави!

Това беше нещо, което Деверил Пейгън никога нямаше да направи.

Тя усети дъното. Малко след това вълните я изхвърлиха на брега. Устата й беше пълна с пясък, водорасли и мидени черупки.

Изпълзя от водата, като непрестанно плюеше, и се отпусна върху живителната топлина на пясъка.

Под ръката й излази изплашено раче, но тя не можеше да помръдне от изтощение. Силите й стигаха само да диша. Една вълна се разля до краката й и тя разбра, че трябва да се премести някъде по-високо, защото рискуваше приливът да я завлече обратно в морето.

С мъка се опита да се изправи, но не успя да се задържи и отново се свлече върху пясъка. Лицето й беше пепелносиво от усилието да пропълзи няколко крачки навътре в сушата, което изцеди и последната капка енергия.