Кристина Скай - Рубинът

Но раджата на Ранапур знаеше, че е ядосан и ругае не заради раната, нито заради двете убийства, на които току-що беше станал свидетел.

Той ругаеше Джеймс Ръксли. Когато убиецът бе започнал да стреля, върху устните му се бе появила зловеща усмивка. Ругаеше и себе си. Как можа да постъпи толкова глупаво и да излиза неподготвен за такава опасност.

Внезапно си спомни и за другото опасно изпитание — когато каретата бясно ги преследваше по тясната улица. Едва бе успял да пренесе забулената загадъчна непозната до прикритието на входа, когато каретата профуча покрай тях. Беше ясно, че преследвачът им нямаше да се откаже лесно.

Въпросът беше кого преследваха — него или нея?

Какъвто и да беше отговорът, тази малка соколици беше опасна, реши той. Нейната податливост и невинност бяха направо опияняващи. Тя можеше да го изложи на още по-голяма заплаха, а тази вечер раджата На Ранапур не желаеше да мисли повече за премеждия И опасности.

Тази вечер щеше да се отдаде на удоволствия — горещи и влудяващи, каквито само той можеше да създаде.

Тази вечер трябваше да забрави всичко. Ако само успееше.

Той се ядоса и смръщи вежди, когато образът й отново изплува в паметта му, за да го тормози и преследва като призрак. Дръпна перденцето и погледна тихата улица, покрита вече със сняг. Все още не можеше да си отговори.

— Meri jaan — прошепна той. — Душа моя.

Нещо му подсказваше, че тя завинаги е загубена за него, макар че беше изпратил Синх по време на търга за втори път да я търси.

Зад всеки ъгъл през снежната пелена съзираше бледите й страни и усещаше копринения шепот на дъха й.

Не беше успял добре да разгледа лицето й, но нещо му подсказваше, че е невероятно красиво. В името на Шива, той бе почувствал , че е красиво!

Почувствали го бяха устните му. Почувствали го бяха търсещите му пръсти.

Със зловещо изражение на лицето той пусна перденцето и се отпусна на кадифените възглавници. Направи опит да се убеди, че не е важно как изглежда тя и от кого бяга. Беше й предложил закрилата си, но тя я отказа. Значи това беше краят.

Изведнъж горящите му очи помръкнаха. Може би тази жена беше съвсем различна от образа, който той си изграждаше за нея. Може би беше част от опасностите, дебнещи го на всяка крачка в джунглата. Може би тези опасности го дебнеха и тук, в Лондон.

Досега трябваше да се е научил да подозира всеки и всичко. Особено когато видя Джеймс Ръксли да участва в търга.

Раджата се намръщи и се опита да прогони тази мисъл от главата си. Започваше да става прекалено мнителен, а тази вечер не искаше да мисли за нищо друго, освен за пенливо вино и пламенна гладка кожа.

Там, където отиваше, само за няколко гвинеи повечето жени не обръщаха внимание на тъмната му кожа, може би нямаше да забележат и белега, който започваше от реброто му и стигаше чак до слабините. Преди седем години, по време на големия индийски бунт един бенгалец едва не беше изкормил вътрешностите му с tulwar 7 7 Tulwar — дълга, извита индийска сабя с двойно острие.

Неочаквано рубинът затанцува пред очите му, споменът за пурпурните му отблясъци се заби като кама в сърцето му.

Изруга, отвори прозорчето на каретата и се взря в мрака. Не, и всичкото злато по света не беше в състояние да го накара да забрави.

Старата корабостроителница на Кучешкия остров беше потънала в тишина. Откъм Темза духаше пронизващ леден вятър и завихряше натрупания сняг.

Чу се приглушен плясък на весла. Вълните се разбиваха в малката лодка.

— Крейтън, ти ли си?

Проблесна светлината на фенер.

— Че кой друг може да бъде, по дяволите, Сондърс? Загаси този фенер и ми помогни за момичето.

На полуразрушения вълнолом се появи мъжка фигура, спря до лодката и погледна вътре.

— Господи, Томи Крейтън, какво става с теб? Трябваше да се срещнем…

— За теб съм господин Крейтън! И стига си задавал глупави въпроси, ако не искаш да правиш компания на дъното на реката заедно с някои други мои познайници.

Мъжът, когото нарекоха Сондърс, сви рамене и се наведе да помогне на Крейтън. В настъпилото неловко мълчание двамата извадиха от лодката стройното женско тяло, облечено в тъмни дрехи и го положиха върху няколко натрупани прогнили дървета.

Крейтън се спъна в една издадена дъска и едва не падна в калната вода. Но мъжът, който му помагаше, не му обърна внимание. Той внимателно намести момичето върху струпаните дървета и отметна воала от лицето й. Наоколо цареше зловеща тишина. Той повдигна фенера и сребърен лъч освети безжизненото бледо лице.