Кристина Скай: Перлата на любовта

— Радвам се да го чуя — сухо промърмори графът.

Шумоленето зад паравана се усилваше неудържимо. Каквито и да са бижутата, този ентусиазъм е пресилен, помисли си ядно Тъмнокосата. Такава суматоха за няколко камъка! Защо не тръгнат към Воксхол и лекомислените си развлечения, както би постъпила всяка нормална двойка?

Но както щеше да научи, станеше ли дума за съблазън, графът на Морлънд далеч не бе от обикновените, дори се славеше с безграничното си търпение — когато му изнасяше, разбира се.

А сега му изнасяше, и още как.

— Колко прекрасно нещо е алчността — каза графът замислено. — Голямо удоволствие е да гледам как разпалва страстното ти податливо сърчице, Жермен — в гласа му отново се долавяше суха нотка.

— А-алчност ли? Няма такова нещо! Аз съм просто… сразена. Да, направо съм сразена. От подаръка ти. И от теб също, разбира се — бързо добави Жермен.

Сякаш за да го докажат, розовите й пръсти атакуваха шалчето около врата му. След миг бялата материя бе развързана и прелетя над паравана. Тъмнокосата едва овладя инстинкта си да отскочи, когато шалчето, все още топло от плътта на собственика си, падна върху рамото й.

Дъхът й секна от това съприкосновение.

Усети пламналите си страни. Мили Боже, тя чуваше всяка въздишка, всеки дъх. И всеки момент те щяха да…

Тя не помръдваше и призоваваше образа на лотоса, разцъфтяващ призори в девствена тишина сред градината. Листче по листче съвършената пъпка се разтваряше, а зелените листа се разстилаха като килим и се полюшваха върху хладните води.

По-добре. Да, много по-добре.

Нисък смях изпълни тясното пространство, отново прошумоля коприната. Неочаквано един син жакет от много фин плат се удари в паравана и разклати лакираната рамка.

Пръстите на Тъмнокосата се свиха в юмрук. Тя затаи дъх, докато елегантната рамка бясно се залюля и след миг се укроти. Шумовете зад паравана не й даваха мира. Всеки звук, всяка въздишка раждаха представата за гореща, гладка кожа и бавни, търсещи целувки.

Спомни си устните на Морлънд върху своите в онази нощ преди десет години…

— О, Т-тони!

— Ъ-ъ-ъм… казвал ли съм ти напоследък, че кожата ти е като коприна? Че очите ти са като…

— Смарагди? — чу се пълният с надежда отговор. — Като огромни смарагди? Изпъстрени с диаманти?

Сух смях изпълни малката стая.

— Какво малко алчно дяволче! — И внезапно гласът на графа заглъхна.

Любопитството завладя Тъмнокосата против волята й и тя долепи лице до пролуката на паравана. В напрегнатата тишина видя високия англичанин с разкопчана бяла риза, който разтвори дантелените дипли на пеньоара на любовницата си, за да разкрие прекрасна огърлица от диаманти със съвършен овален смарагд в средата.

Неволната свидетелка усети пламналите си страни, когато силните пръсти на Морлънд се плъзнаха но заоблените форми, очертани под дантелата.

— Т-тони! Знаеш как се замайвам, когато… ох. Тони, недей!

Но той не обърна внимание на задъханите й протести, а тя явно целеше точно това. Графът склони глава. Той разгъна разпенените дипли с устни и захапа настръхналото розово зърно.

Разтърсена от срам, Тъмнокосата рязко се отдръпна. Това бе невъзможно! Не можеше да е истина.

Тя стисна очи и съсредоточено повтори първите редове от класическия труд на Сън Дзу върху изкуството на войната. Но едва бе стигнала до „Всяка война се основава на измамата“, и способността й да се концентрира я напусна. Беше непоносимо това чувствено допиране на кожа с кожа.

Жермен изстена без преструвка.

— О, Тони, да! Знаеш как обожавам… — и в следващия миг отмалялото й тяло се отпусна безчувствено в обятията на Морлънд.

Само на сантиметри Тъмнокосата се бореше със странното тупкане на сърцето си, с чудатото треперене на нозете си. „Това е просто логичната развръзка при половете,_ каза си строго. _Просто мъжкият елемент ян, който търси естествено разрешение в женския елемент ин.“

Да, да! А ти си Савската царица — отвърна й подигравателен глас.

— А сега май можем да се освободим от това. — Пиратски смях изпълни стаята.

— Милорд!

— Точно за това си мислех, Жермен. Дали да не се оттеглим в ъ-ъ, някое по-удобно място?

Крайно време е, ядно си помисли Тъмнокосата. От съседната стая се долавяше шумолене на чаршафи.

— Наистина трябва по-често да се сещам да ти подарявам смарагди — прошепна Тони.

Жената му отвърна с тих стон. Леглото изскърца.

— Хайде, сладка моя. Отвори си очите! — с дрезгав глас заповяда Морлънд.