Джон Скалзи - Войната на старците

Надявах се, че ще мога да се отърва от него, като избера ранния елеватор от Найроби. Приличаше ми на човек, който би предпочел да си отдъхне, след като цял ден се е занимавал с изпускане на газове. Никакъв късмет. Мисълта, че ще прекарам още шест часа с Лион и неговите пръдни, ми се струваше непоносима, дори бях готов сам да скоча, ако платформата имаше прозорци. Така че се извиних вежливо, като подхвърлих единственото оправдание, което, изглежда, щеше да го задържи на известно разстояние от мен — казах, че ще ида до тоалетната. Лион изсумтя одобрително. Поех по посока обратна на часовниковата стрелка, където горе-долу се намираха тоалетните, но целта ми бе да открия местенце, където Лион не би могъл да ме затисне отново.

Задачата не беше никак лесна. Платформата на космоелеватора има формата на поничка с диаметър трийсетина метра. „Дупката“ на поничката е онази част, където платформата се плъзга нагоре по елеватора. Диаметърът й е шест-седем метра, дебелината на кабела — малко по-малка, което пак е доста впечатляващо за кабел с дължина няколко хиляди мили. Останалата част от платформата е запълнена със сепарета и дивани, на които пътниците да си отдъхват, да разговарят, да се забавляват и да играят на нещо. И, разбира се, имаше много прозорци, откъдето да се гледа към Земята и останалите елеватори, щръкнали към подножието на Колониалната станция.

На пръв поглед платформата наподобяваше хотелско фоайе, изстреляно внезапно на геостационарна орбита. Проблемът за мен бе, че при подобна конструкция и дизайн беше трудно да открия подходящо скривалище. Ранният полет не бе от предпочитаните, нямаше кой знае колко пътници, с които да се смеся. Накрая реших да си взема нещо за пиене от будката близо до центъра на платформата, горе-долу срещу мястото, където се бе разположил Лион. Прикрит зад централния свод, имах най-големи шансове да се спася от него.

Напускането на Земята във физичен аспект бе досадна работа, най-вече благодарение на неприятната компания на Лион, но изоставянето й в емоционален план се оказа удивително лесно. Година преди отпътуването ми вече бях взел решение да постъпя в редовете на КОС, оттам нататък всичко бе въпрос на уреждане на досадни формалности. Когато преди десет години с Кати бяхме стигнали до това решение, прехвърлихме къщата на сина ни Чарли, така че да я получи, без да се налага да прави юридически постъпки. Повечето от придобивките раздадохме на най-близките си приятели, с останалото щеше да се справя Чарли.

Раздялата с приятелите също не се оказа непреодолима. Хората реагираха на новината с различни степени на изненада и тъга, даваха си сметка, че постъпи ли на служба в Колониалните сили, човек никога не се връща. Но от друга страна, не е като да си отидеш от този свят. Те знаят, че ще сме някъде там, между звездите, и че дори някой ден могат да се присъединят към нас. Сигурно нещо подобно са изпитвали нашите предци, когато са се отправяли да завладяват Америка.

Пък и без това бях съобщил още преди година на всички, на които държа, за предстоящото си заминаване. Достатъчно време, за да си кажем всичко, което имаме да споделяме, да уредим неуредени сметки и да изтрием стари вражди. През тази година имах възможността да поседя със стари приятели и да почовъркаме незараснали рани, да разровим пепелта в угасналите огнища на стари чувства. На няколко пъти ми се наложи да искам прошка за неща, за които не съжалявах особено много, и почти всеки път всичко приключваше добре. В един от споменатите случаи дори се озовах в леглото с партньорка, с която при други обстоятелства не бих го направил. Но имах желанието да дам на всички онова, което искат от мен, само за да ги накарам да се почувстват по-добре. Предпочитам да се извиня за нещо, за което не ми пука особено, и да оставя след себе добър спомен, вместо да съм твърдоглав и да накарам същия този човек да питае надеждата, че в близко време някое злобно чуждоземно ще ми изпие мозъка. Наречете го ако щете кармична осигуровка.

Чарли ми беше най-голямата грижа. Типично за повечето бащи и синове имахме общи теми и интереси, може да не съм бил най-грижовният баща, нито пък той най-послушният син, особено след като сега гони четирийсетака. Когато научи, че с Кати ще постъпваме в Колониалните сили, той направо пощуря. Припомни ни, че протестирахме срещу Субконтиненталната война. Че винаги сме му казвали, че насилието не е начин да решиш нещата. Че веднъж го бяхме наказали за цял месец, задето бе ходил на стрелбището с Бил Йънг — наистина странно възражение за човек на трийсет години.