Джон Скалзи - Призрачните бригади

— Хъм. — Зоя повдигна раменце. — А как ще държа Селесте?

— Ще я притиснеш между нас.

— Но тя ще се смачка.

— Зная — рече госпожица Джейн. — Не се тревожи, после ще се оправи. Готова ли си?

— Готова — каза Зоя и направи каквото й бяха казали.

— Хайде сега затвори очи и се дръж здраво.

И госпожица Джейн я понесе навън. Въпреки че й бяха казали да не гледа, Зоя погледна, докато пресичаха другата стая, и видя, че гледачката спи на пода. След това пак затвори очи и зачака госпожица Джейн да й каже да ги отвори отново.

Обините, които Сейгън срещаше в изследователската част на станцията, по правило я избягваха, сякаш за да й внушат, че са учени, а не войници, но от време на време някой се опитваше да я нападне било с оръжие, било с голи ръце. Дългите им пушки не бяха никак удобни за действие в тесните коридори, така че Сейгън мушкаше рязко с ножа и с това единоборството приключваше. За съжаление този подход се оказа неуспешен спрямо обина, който пазеше Зоя. Ненадейният изстрел едва не й отнесе главата, тя метна ножа, колкото да му отвлече вниманието, и се хвърли напред в ръкопашна схватка. Сейгън си даде сметка, че е извадила късмет, докато се въргаляха на пода, когато противникът й се заклещи под една от масите и тя успя да го притисне и да го удуши. След това усмири Зоя, прегърна я и тръгна към изхода.

::Харви.::

::Малко съм зает в момента:: — отвърна той. С помощта на интеграционната мрежа Сейгън можеше да види, че си пробива с бой път към друг глайдер — предишния бе разбил, като таранира един летателен съд, който се бе опитал да се издигне, за да го атакува от въздуха.

::Приключих задачата и ми трябва огнева поддръжка. И транспорт.::

::След пет минути ще ти осигуря и двете:: — обеща Харви. — ::Само не ме пришпорвай.::

::Нямам избор:: — отвърна Сейгън и прекъсна връзката. Коридорът, който започваше от апартамента на Ботин, водеше на север покрай лабораторията и завиваше на изток, към други части на сградата. Ако минеше през лабораторията, щеше лесно да излезе на открито, където Харви би могъл да ги вземе, но Сейгън не искаше да рискува да покаже на Зоя баща й и Иаред. Въздъхна, върна се в апартамента и взе оръжието на бавачката. То беше с две дръжки, но непригодни за човешки ръце. Можеше само да се надява, че всички са излезли да гонят Харви и че няма да й се наложи да го използва.

Всъщност й се наложи три пъти, като третия път удари с него един обин по главата, тъй като мунициите бяха свършили. Обинът изкрещя. Също и Зоя, както всеки път, когато Джейн използваше оръжието. Но все пак не отвори очи, нали бе обещала.

Сейгън най-сетне стигна мястото, откъдето бе проникнала в сградата — избит прозорец на първия етаж на стълбището.

::Къде си?:: — извика Харви.

::Ако щеш ми вярвай, но тези обини упорито отказват да ми преотстъпят снаряжението си:: — отвърна Харви. — ::Стига си ме разсейвала. След малко съм при теб.::

— Вече в безопасност ли сме? — попита Зоя приглушено, бе заровила лице в шията й.

— Още не. След съвсем мъничко, Зоя.

— Искам при тате.

— Знам, Зоя — рече Сейгън. — Тихо сега.

Чу трополене на горния етаж.

„Побързай, Харви — помисли Сейгън. — Побързай“.

Харви трябваше да признае, че обините започват да му лазят по нервите. Избиването на чуждоземната пасмина в столовата бе невероятно удовлетворително, истински катарзис, особено в светлината на това, което тези копелдаци бяха направили с Втори взвод. Таранирането на кораба с малкия, но мощен глайдер също имаше освежаващ ефект. Но щом се лиши от превозното си средство, Харви започна да си дава сметка колко много от тези проклети гадини продължават да щъкат наоколо и колко трудно е да се справя с тях. На всичко отгоре след интегрирането със Сейгън непрестанно долавяше настойчивото й желание да й се притече на помощ. Да й осигури транспорт. Не виждаше ли колко е зает точно сега?

„Тя е шефът“ — припомни си Харви. Беше видял и други глайдери, паркирани пред една от сградите, но щеше да е трудно да се добере до тях. Имаше обаче два, възседнати от обини, които кръжаха наоколо и го търсеха.

„Ха! — помисли си, притаен до стената. — Единият идва насам“. Изправи се и размаха ръце.

— Ехей! — провикна се. — Тъпако! Ела ме хвани, уродлив шибаняк!

Дали го чу, или видя размаханите ръце, но обинът обърна глайдера право към него. „Чудесно — помисли Харви. — И сега какво да правя, мамка му?“

Не му остана време да мисли по въпроса, защото се наложи да отскочи от пороя куршуми. Претърколи се, изправи се и завъртя своето оръжие, за да се прицели в подминалия го обин. Първият куршум мина далеч от целта, вторият обаче пръсна черепа на нещастника.