Джон Скалзи - Призрачните бригади

— Не ме учи какво да правя с моята дъщеря — изсъска Ботин и му обърна гръб. Иаред поклати натъжено глава и отново се зае да обмисля възможностите.

Обинът даде знак на Ботин — време беше. Ботин погледна Иаред и попита:

— Да имаш да кажеш още нещо, преди да започнем?

— Предпочитам да го оставя за по-късно — отвърна Иаред.

Ботин понечи да попита какво значи това, но преди да отвори уста, отвън се чу нещо… нещо като гърмежи. Приличаше на тежко оръдие, което води честа стрелба.

Харви намираше смисъла на живота си именно в подобни моменти.

Основното му притеснение, докато се приближаваха към научната станция, бе, че лейтенант Сейгън ще поиска да го направят по нейния бавен, методичен и предпазлив начин, да се прокрадват безшумно и незабелязано, сякаш са някакви боязливи съгледвачи или нещо от тоя род. Харви ненавиждаше тези лигавщини. Знаеше от какво е изтъкан и за какво го бива най-много — той бе един шумен кучи син и обичаше да се придвижва сред трясък и разруха. В редките мигове, когато се отдаваше на размишления, Харви се чудеше дали неговият прогенитор, сиреч човекът, от когото е бил създаден, не е бил някой крайно асоциален елемент, пироманиак или професионален борец, а може би дори бе лежал в затвора за тежки престъпления. Който и да е бил, Харви бе готов да го потупа по рамото. Едничката причина за това бе, че се чувстваше напълно комфортно в кожата си и бе удовлетворен от вътрешния си мир до степен, за която дори дзенбудист би могъл само да мечтае. Ето защо когато Сейгън му съобщи, че задачата му ще е да привлече вниманието върху себе си, за да могат тя и Сиборг да свършат своята част, Харви едва не затанцува от радост. Да вдига шум и врява означаваше да е във вихъра си.

Въпросът беше как.

Харви не беше кой знае колко интелигентен, което съвсем не означаваше, че е глупав. Той дори имаше определени нравствени принципи, пречупени, естествено, през собствения му мироглед, освен това разбираше смисъла на финеса, макар самият той да не си падаше по него, и една от причините да е шумен и праволинеен в действията си бе, че тактиката и логистиката не бяха сред силните му страни. Възложи му работа и той ще я свърши, обикновено по най-стимулиращ ентропията начин, но въпреки това крайната цел ще бъде постигната. Една от пътеводните светлини на Харви, когато ставаше въпрос за стратегия и тактика, бе простотата — когато имаше възможност да избира, Харви винаги предпочиташе онзи начин на действие, който ще го отведе в центъра на събитията и ще му позволи да вършее на воля. Ако го бяха попитали, вероятно би обяснил, че има своя собствена бойна теория, основаваща се на принципа, известен днес като Скалпела на Окам — най-простият начин да изриташ някого по задника обикновено е и най-правилният.

Тъкмо вдъхновяван от подобни принципи Харви взе глайдера, който Сейгън бе отмъкнала, настани се на седалката и след като отдели минималното възможно време, за да вникне в принципите на управлението му, го подкара с бясна скорост право към вратата на столовата на обините. Докато се приближаваше, вратата се отвори отвътре — някакъв нещастен обин бе приключил с вечерята и бе тръгнал да изпълнява своя дълг. Лицето на Харви засия в налудничава усмивка, той изтръгна и последните капчици мощ от глайдера и удари спирачки тъкмо в мига (поне се надяваше да го е улучил), преди да се блъсне в постройката.

Планът сработи чудесно. Обинът имаше време само да изквичи, преди дулото на оръдието да го блъсне в гърдите и да го отхвърли назад, чак до дъното на помещението. Войниците в столовата втренчиха множеството си очи в смазаното тяло до стената, после ги извърнаха към вратата, откъдето иззад дебелото дуло на оръдието ги гледаше Харви.

— Привет, момчета! — викна той. — Поздрави от Втори взвод! — И натисна спусъка на оръдието.

След броени секунди столовата заприлича на кървава баня. Харви не можеше да се нарадва на гледката.

Това бе един от онези мигове, в които боготвореше професията си.

В другия край на станцията Сиборг чу шумотевицата, предизвикана от малкото празненство на Харви, но имаше време само колкото неволно да потрепери. Не че не обичаше Харви, напротив, но след няколко съвместни операции човек неминуемо започва да си задава въпроса необходимо ли е всичко около теб непрестанно и ненужно да експлодира, когато едничкото спасение е просто да си колкото се може по-далеч от Даниъл Харви.

Думкането и трещенето предизвикаха точно това, което се очакваше — обините при генератора зарязаха постовете си и се втурнаха да помагат на своите другари, които така весело гинеха в столовата. Сиборг хукна към генераторите, като се присвиваше от болка в крака, и изненада някакъв екземпляр, вероятно обински учен, който тъкмо се бе показал на вратата. Сиборг го простреля, на освободеното от него място се появи друг и той му прекърши врата с един удар. Съприкосновението с чуждоземната плът не се оказа никак приятно, нито усещането за хрущящи кости под дланта му. За разлика от Харви, Сиборг не одобряваше насилието, нито го смяташе за най-добрия начин за действие. Една особеност на характера, която бе забелязал още в самото начало, но се бе постарал да прикрие, с което само си бе навлякъл подозрителността на другарите си. С времето се бе научил да я преодолява — като човек, който е съгласен на всичко, когато алтернативата е да го бутнат от ръба на скалата — ала тъкмо в моменти като този си даваше съвсем ясна сметка, че Специалните части не са точно за него.