Джон Скалзи - Призрачните бригади

— И аз го зная. Аз също го обичам много. Обичам татко, мама, бабите и дядовците и приятелите от Ковел. Липсват ми. Как мислиш, на тях мъчно ли им е за мен?

— Със сигурност — рече Иаред, но се опита да не мисли за това, което вероятно ги бе сполетяло. Когато отново погледна Зоя, забеляза, че е нацупена. — Какво има, сладурче?

— Татко каза, че трябва да се върна на Феникс с теб. Щял си да останеш с мен там известно време, докато той си свърши работата тук.

— Да, с баща ти вече говорихме за това — почна той предпазливо. — Ти не искаш ли да се връщаш?

— Искам да се върна с татко. Не искам да се разделяме.

— Той няма да се бави много. Само че корабът, с който пристигнах тук, е малък и побира само двама души.

— Ами тогава защо ти не останеш?

Иаред се засмя.

— Бих искал, мъничкото ми. Но няма как. Обещавам ти, че с теб ще си прекараме чудесно, докато чакаме татко ти да си дойде. Има ли нещо, което би искала да направиш, когато се върнем на станция Феникс?

— Първо ще си купя бонбони — рече Зоя. — Тук няма никакви. Татко каза, че обините не знаели да правят бонбони. Веднъж се опита да ми направи.

— И как беше?

— Отвратително. — Тя се нацупи. — Исках дъвчащи, карамел и желирани. Обичам желирани, от черните.

— Помня — кимна Иаред. — Първия път, когато те видях, ядеше точно от тях.

— Кога е било това?

— О, много отдавна, сладурче. Но го помня, като да беше вчера. Когато се върнем, ще ти купя точно такива, обещавам.

— Но не много. Защото ще ме заболи коремчето.

— Няма — обеща той. — Само едно пликче.

Зоя се усмихна и Иаред почувства, че сърцето му се свива.

— Ама че си глупчо, господин Иаред.

— Какво пък — засмя се и той. — Старая се.

— Време е да си вървя. Татко отиде да подремне. Не знае, че съм тук. Ще го събудя, защото огладнях.

— Върви, Зоя. Благодаря ти, че дойде да ме видиш. Много се радвам, че си поприказвахме.

— Ами, хубаво. Довиждане, господин Иаред! — Тя му помаха с ръка и си тръгна.

— Довиждане — отвърна Иаред, макар да знаеше, че никога вече няма да я види.

— Обичам те! — Зоя му прати въздушна целувка.

— И аз, миличко — прошепна той, като разчувстван баща. Изчака вратата да се затвори и едва тогава изпусна сподавеното ридание, което бе сдържал.

Огледа лабораторията, пулта, който Ботин бе донесъл, за да контролира процеса на прехвърляне, и втория кувьоз, в който щеше да се намести, преди да прати съзнанието си в тялото на Иаред и да изтрие неговото, сякаш той не бе нищо повече от временен носител — нещо, предназначено да отчита времето, докато не се върне истинският притежател.

„Но всъщност — помисли си — това е самата истина“. Та нали тялото му поначало бе предназначено за Ботин. Бе създадено с тази цел. Иаред бе получил възможността да съществува само защото при първия опит съзнанието на Ботин не бе успяло да се загнезди в новия мозък. Наложило се бе да го примамят и да го накарат да дели пространството с Иаред. И сега, като връх на иронията, Ботин искаше да си върне всичко, да прогони Иаред завинаги. „Проклятие — помисли Иаред. — Тъкмо започвах да свиквам“. Разсмя се, но звукът, който излезе от гърлото му, бе странен и чужд. Опита се да диша бавно и равномерно, да се успокои и овладее.

Кой знае защо, в главата му прозвуча гласът на Ботин — описваше му всички лоши страни на Колониалния съюз, а след него и на Кайнен, на когото бе склонен да се довери повече. Не можеше да отрече, че и двамата имат право. Достатъчно бе да погледне назад, към миналото си в Специалните части, и да си припомни всичко, което бе правил из различни кътчета на вселената в името на „безопасността на човечеството“. Колониалният съюз наистина контролираше всички средства за комуникации, определяше начините на действие, следеше и направляваше развитието на човечеството във всички негови аспекти и се намираше в състояние на безмилостна война с повечето разумни раси, с които то бе установило контакт.

Ако вселената наистина бе толкова враждебно място, както твърдеше Съюзът, това би оправдало подобен начин на действие, начин, целящ да наложи доминирането на човешката раса и завладяването на нови територии. Но ако не беше така — ако двигател за постоянното войнолюбие на Колониалния съюз бе не конкуренцията отвън, а параноята и ксенофобията отвътре — в такъв случай с всяко свое действие Иаред и всички негови другари от Специалните части и извън тях по един или друг начин ускоряваха бавната и неизбежна гибел на цялото човечество. Точно както го уверяваше Ботин. В такъв случай би било най-добре да се откаже от борбата.