Джон Скалзи - Призрачните бригади

— Не — отвърна Иаред.

— Абсолютно нищо — каза с отвращение Ботин. — Причината за това бе, че след Корал Колониалните сили бяха разхвърляни на огромна площ. Някой от генералите решил, че ще е по-добре, ако нападнат един колониален свят, Робу. С други думи, сметнали са за по-важно да завладяват нови светове, вместо да защитават това, което вече имаме. Те са знаели, че предстои атака, и не са предприели нищо. Преди обините да ме потърсят, не подозирах, че причината за смъртта на Зоя е нежеланието на КОС да направят онова, заради което са били създадени: да защитават живота на хората. Да пазят дъщеря ми. Повярвай ми, Дирак. Всичко това има съвсем конкретно отношение към Зоя.

— Ами ако войната не се развие по начина, по който очакваш? — попита тихо Иаред. — Обините ще продължават да искат от теб да ги дариш със съзнание, но няма да има какво да ти предложат в замяна.

Ботин се засмя.

— Имаш предвид, че вече сме изгубили рреите и енешанците като съюзници ли? — Иаред се опита да скрие изненадата си, но не успя. — Да, разбира се, че знам. И трябва да призная, че този въпрос ме безпокои силно. Но сега, струва ми се, разполагам с нещо, което ни връща шансовете за успех и би позволило на обините сами да се справят с Колониалния съюз.

— Предполагам, че няма да искаш да го споделиш с мен, нали?

— Напротив, ще ти го съобщя с радост. Това си ти.

Сейгън заопипва земята, търсеше нещо, което да използва за оръжие. Пръстите й стиснаха само някаква буца пръст.

„По дяволите“ — изруга Сейгън и скочи тъкмо когато глайдерът преминаваше покрай нея. Хвърли буцата и тя удари обина, който седеше отзад, по главата. Той се килна на една страна, падна от седалката и се затъркаля по земята.

Сейгън скочи към него. Той се опита да вдигне оръжието си, но тя го изтръгна от ръцете му и го удари с него по главата. Обинът изпищя и притихна.

Глайдерът вече завиваше и се връщаше. Сейгън погледна оръжието. Не знаеше как функционира. Реши, че няма време да мисли за това, и го захвърли. Наведе се над падналия обин и го удари в шията, после го запретърсва за по-примитивни оръжия. На колана му имаше нещо, което наподобяваше нож, но с различна форма и баланс, очевидно пригодено за обинска ръка. Взе го, защото нямаше нищо друго, на което да разчита.

Глайдерът вече се приближаваше. Стърчащото дуло я търсеше сред треволяците. Сейгън се наведе, вдигна възтежкото тяло на обина и го нагласи на пътя на приближаващия се глайдер миг преди дулото да изригне смъртоносен огън. Съществото в ръцете й заподскача под ударите на куршумите. Прикрита от трупа, Сейгън изчака глайдерът да се приближи максимално, после вдигна ръка и извъртя ножа на пътя на приближаващия се водач. Последва рязък удар, ножът изхвърча от ръката й, а тя полетя на земята.

Изправи се и се огледа. Глайдерът бе спрял на стотина метра от нея. Водачът все още бе на седалката, но главата му бе увиснала на една страна, задържана само от тънка ивица кожа. Сейгън изтича до глайдера, смъкна убития обин на земята и го претърси за оръжия и снаряжение. След това избърса кръвта от седалката и набързо се запозна с управлението. Накрая се намести на седалката, обърна машината и я насочи към охраняемия периметър. Глайдерът с лекота прескочи обсега на оръдията и Сейгън го приземи непосредствено до Харви и Сиборг.

— Изглеждаш ужасно — каза Харви.

— Чувствам се ужасно — отвърна Сейгън. — Ще си приказваме ли, или ще се качвате?

— Зависи — подсмихна се Харви. — Къде отиваме?

— Имаме бойна задача — отвърна Сейгън. — Отиваме да я изпълним.

— Да бе — рече Харви. — Трима души без оръжия срещу куп въоръжени обини и цяла станция.

Сейгън извади оръжието на убития водач и му го подаде.

— Вече имаш оръжие. Достатъчно е да се научиш да го използваш.

— Отврат! — изруга Харви, докато оглеждаше оръжието.

— След колко време обините ще забележат, че глайдерът липсва? — попита Сиборг.

— Няма да е много — отвърна Сейгън. — Хайде. Време е да потегляме.

— Изглежда, записът е готов — каза Ботин.

Иаред вече го знаеше, защото светлинните сигнали върху дисплея бяха замръзнали.

— Какво искаше да кажеш с думите, че аз съм онова нещо, което ще позволи да бъде победен Колониалният съюз? — попита той. — Защото нямам никакво намерение да ти помагам.

— Защо? Не искаш ли да спасиш човешката раса от бавно задушаване?

— Да кажем, че твоята малка лекция не ме е убедила напълно.

Ботин сви рамене.

— Така значи. Надявах се, че след като в теб има немалка част и от мен, ще ти е по-лесно да приемеш моята гледна точка. Но в края на краищата, независимо от спомените, които са ти натъпкали в главата, ти си оставаш друг човек, нали? Поне засега.