Джон Скалзи - Призрачните бригади

„Дървото“, което оглеждаха, бе с диаметър около метър и височина десет. Стъблото бе покрито с пукнатини, които при дъжд вероятно насочваха стичащите се струйки във вътрешността. На всеки три метра от по-големи цепнатини се подаваха клони, които нагоре ставаха все по-тънки и крехки. Сейгън, Сиборг и Харви ги гледаха как се поклащат на вятъра.

— Ами ако е кухо? — попита Сиборг. — Като дърветата на Феникс? Когато с Дирак се катерехме, трябваше да внимаваме кои дървета избираме. Някои от по-малките не можеха да издържат тежестта ни.

Сейгън кимна, пристъпи към дървото и натисна с пръсти долния край на една цепнатина. Ръбът издържа известно време, после се откърши. Тя отново замислено огледа дървото.

— Ще се качваме ли, лейтенант? — попита Харви.

Без да отговори, Сейгън се улови за следващата цепнатина и бавно запълзя нагоре, стараеше се да разпределя тежестта си равномерно. Когато стигна на две трети от височината, усети, че дървото започва да се накланя. Тежестта й караше стеблото да се огъва. На три четвърти от височината дървото вече бе доста наведено. Сейгън се ослушваше за пукот от основата, но не чуваше нищо освен свистенето на вятъра в клонките. Дървото беше необичайно гъвкаво, може би заради силните ветрове тук: огромният океан на Арист сигурно пораждаше мощни урагани.

— Харви — извика тя, след като се спусна малко по-надолу. — Кажи ми, ако ти се стори, че има опасност дървото да се счупи.

— Долната част изглежда съвсем здрава — отвърна той.

Сейгън извърна очи към най-близката машина.

— Какво е разстоянието до оръдието?

— Не е достатъчно далече, за да направиш каквото си намислила, лейтенант.

Сейгън вече не беше толкова сигурна в успеха на начинанието.

— Харви — провикна се. — Донеси Уигнър.

— Какво? — Харви се ококори.

— Донеси Уигнър — повтори Сейгън. — Искам да опитам нещо.

Харви я изгледа объркано, но все пак тръгна към трупа на Уигнър. Сейгън погледна Сиборг и го попита:

— Как си?

— Кракът ме боли — отвърна Сиборг. — И главата. Все ми се струва, че ми липсва нещо.

— Да — интеграцията. Трудно е да се съсредоточиш без нея.

— Нямам проблеми със съсредоточаването — възрази Сиборг. — Само дето непрестанно се съсредоточавам върху това, че ми липсва нещо.

— Ще го преодолееш — успокои го Сейгън.

Сиборг изсумтя.

Харви се върна с Уигнър на рамо.

— Нека позная — рече задъхано той. — Искаш да ти го подам горе.

— Да, ако обичаш — отвърна Сейгън.

— Разбира се, защо не? — отвърна Харви. — Няма нищо по-лесно от това да се катериш по дърво с труп на рамо.

— Ще се справиш — изсумтя Сиборг.

— Стига да не ми пречите — изръмжа Харви, намести Уигнър и започна да се катери. Този път стъблото се наклони така, че Харви едва не падна. Когато стигна Сейгън, дървото се бе наклонило почти на деветдесет градуса.

— Сега какво? — попита той.

— Можеш ли да го нагласиш между двама ни? — попита Сейгън.

Харви внимателно повдигна тялото на Уигнър и го подпря на стъблото.

— Държа само да отбележа, че не разбирам защо не оставим на мира този нещастник.

— Той ни помага — обясни Сейгън. — Сега скачаме долу. На три. И когато произнесе „три“, и двамата скочиха от височина около пет метра.

Освободено от тежестта им, дървото се изправи рязко и хвърли трупа на Уигнър право към машините. Не се получи достатъчно добре — трупът описа къса дъга и тупна пред най-близкото оръдие, което веднага откри огън. На земята остана само купчина окървавено месо и вътрешности.

— Божичко! — рече Сиборг.

Сейгън се обърна към него.

— Ще можеш ли да се покатериш с ранения крак?

— Мога — отвърна той. — Но нямам желание да ме постигне същото.

— Не се безпокой. Аз ще скоча.

— Нали видя какво стана с Уигнър? — каза Харви.

— Видях — потвърди Сейгън. — Но той беше труп и не можеше да контролира полета си. Аз съм по-лека, а и вие двамата имате по-голяма маса. Май ще успея да прескоча оръдието.

— Ако грешиш, ще станеш на пихтия — рече Харви.

— Поне ще е бързо.

— Да де — съгласи се Харви. — Помисли си все пак.

— Виж, ще имаш достатъчно време да ме критикуваш, след като умра — заяви Сейгън. — За момента всичко, което искам от вас двамата, е да се покатерите на дървото.

Само след няколко минути Сиборг и Харви се бяха закрепили от двете страни на Сейгън, която бе приклекнала върху извитото стебло.

— Някакви прощални слова? — попита Харви.

— Харви, винаги съм те смятала за голям досадник — отвърна Сейгън.