Мики Спилейн - Търговци на смърт

— Ще видя какво мога да направя. Слушай, къде отиде тя?

— Върна се в апартамента си, старче. Имаше да върши куп неща за утре и реши да поработи вкъщи. Знаеш на какво е способна.

— Да, и това не ми харесва. Няма я в апартамента й.

— Трябва да е там. Поканих я на вечеря, но тя отказа. Твърдеше, че се връща направо вкъщи. — Той спря за миг, след това гласът му се промени. — Какво е станало? — попита той меко, почти без акцент. Изведнъж се бе превърнал целият в слух.

— Не знам. Прескочи до зданието на ООН. Провери такситата и се свържи с всеки, който я е виждал да напуска. Аз ще отида да видя апартамента й.

— Дадено! — каза той и затвори слушалката.

Взех едно такси на ъгъла, дадох на шофьора адреса на Рондин и седнах на ръба на седалката, като едва изтърпях да стигнем зданието, в което живееше. Хвърлих му един долар през седалката, изхвърчах навън и се затичах към зданието.

Беше едно от онези места, които задължително имаха на входната врата огромен портиер, който не обичаше да го насилват. Вдигна ръка, за да ме спре, но като видя физиономията ми, се отказа.

— Рон… Едит Кейн — казах аз — прибирала ли се е?

— Мис Кейн се върна преди малко, сър.

Нямах време за губене. Сграбчих го за рамото и го завъртях на сто и осемдесет градуса.

— Тръгвай с мен.

За миг си помислих, че ще ми окаже съпротива. Жилите на врата му бяха изпъкнали и той се опита да ме дари с усмивка, с която обикновено плашеше съперниците си на ринга. Счупеният нос и дебелите му уши подчертаваха заплахата в усмивката. След това очите му се присвиха, той кимна отсечено и се затича след мен.

Асансьорът сякаш се влачеше цяла вечност до етажа на Рондин и аз издърпах вратата още докато беше наполовина отворена, стигнах бързо до вратата й и натиснах звънеца. Почуках няколко пъти, отново натиснах звънеца, но не последва никакъв отговор.

— Какъв е проблемът, приятел? — попита портиерът.

Измъкнах моя 45-и, свалих предпазителя и го насочих към ключалката, без да му отговарям. Изстрелът откърти металическата брава и остави зееща дупка в дървото. Изритах вратата и тя се отвори докрай. Влязох с готов за стрелба пистолет в ръка и я видях да лежи на пода. Махнах му с пистолета и посочих към спалнята. Той разбра без думи какво имам предвид и започна да претърсва стаите.

Тя беше жива, но само още пет минути и щеше да бъде мъртва. Тънкият найлонов конец, стягащ ръцете и краката й отзад, образуваше примка около шията й и с всяко движение се впиваше все по-дълбоко в кожата. Лицето й бе станало моравочервено, дишаше на пресекулки, борейки се за живота си.

Издърпах портиера встрани, преди да може да я докосне. Всяко излишно движение можеше да се окаже последно, дори опитите ми да развържа кордата. За щастие Рондин се бе свила така, че краката й бяха притиснати назад към креслото и нямаше възможност да се движи. Издърпах краката й назад, за да намаля напрежението на примката, измъкнах джобното си ножче, промуших го под найлоновия конец отзад на врата й и го отрязах.

Тя започна да си поема дъх с дълбоки, непроизволни хълцания, които отекваха като стенания в стаята. Освободих я от останалата корда, вдигнах я на ръце и я положих на кушетката.

— Намокри една кърпа — казах аз. — Донеси също и чаша вода.

— Виж какво, може би е по-добре да повикаме полицията.

— По дяволите, прави каквото ти казвам.

Той преглътна, лицето му все още беше бледо.

— Разбира се, приятел.

Прокарах пръсти през косата й и освободих лицето й от нея.

— Рондин…

Очите й бавно се отвориха.

— Не говори. Сега вече си добре.

Тя се усмихна слабо, но очите й ми казаха всичко. Когато портиерът се върна, започнах да трия лицето й с мократа кърпа, докато дишането й не се нормализира и тя се отпусна. Дадох й да си пийне от чашата.

— Благодаря ти — промълви тя. — Сега наистина съм по-добре.

— Трябва да повикаме ченгетата, приятел — повтори голямото момче. — Това нещо…

Обърнах се и го изгледах твърдо. Сакото ми се отвори достатъчно, за да види ръкохватката на моя 45-и.

— А аз на какъв ти приличам? — попитах го аз и той ми се захили тъпо, сякаш току-що си бе изпуснал кораба.

— Извинявай… Бавно загрявам. Отначало си помислих, че не си ченге. Но не си от нашия полицейски участък, нали?

— От центъра съм. Сега искам няколко бързи отговора. Колко човека са влизали и излизали през последния половин час?

Той повдигна рамене, сбърчи замислено вежди и каза:

— Без да смятаме тези, които живеят тук, около двайсетина.