Мина Спиридонова - Легенда за мостотворците

Той можеше да разбере думите й по-добре, ако бе успял да си спомни мъгливия сън-видение, който се наказваше със смърт.

В прохладната гора рядко проникваше такова слънце, което да разпръсне из въздуха влагата на нощната роса. Дълбоки лесове и високи поляни се редуваха след неравните завои на черния път, който водеше към Камъка на Адава.

Огор вървеше сам. Вече втора година той вървеше по същия път, опознал всеки шум, кривулица, светлосянка. Раменете си беше наметнал с черен плащ, а косата си, права и потъмняла, носеше дълга отдавна. Той така и не можеше да разбере защо косата му ту потъмняваше, ту изсветляваше до бяло.

Вероятно защото обучението му беше много по-леко от борбата за него. Непрестанната битка с Матристел се беше оказала съвсем неприемлива за таланта и разбиранията му. Тя се противеше, тя крещеше, тя го учеше, понякога го и обичаше, но го остави да се справя с потреса на пътуващите, а после и с този на Легендната обител сам. Той обаче не сгреши нито веднъж.

Невероятно спокойствие и самообладание го обзе след първия мост, който построи. Беше слаб и по-скоро имаше стабилността на въжена пътека, отколкото на реален виадукт, какъвто зидаше Матристел от единия край на каньона до другия.

Той вървеше все така спокойно. Замъкът, в който живееше Матристел бе на около двадесет минути от равните плоски скали, пусти и хладни, които бележеха началото на почти бездънната пропаст на каньона; далеч от оживлението и главния път на Прохода на плачовете, покрит с павета от гледжосани камъни.

По особени причини, които той не узна, тя изведнъж престана да се интересува от обучението му и да го следва плътно. Преди тя минаваше лично по всеки мост, който Огор спускаше. Започна да отсъства често, после почти не се завръщаше, а преди година, в една точно такава утрин тя му беше написала: „Трябва да тръгна.“

Когато излезе от вековната дъбрава на откритата тераса от скални плочи, погледът му пак обхвана до болка познатите хълмове и режещи върхове на Драккес. Връх Драккес както винаги бе забулен в облаци и обителта на драконите оставаше незрима за човешкия поглед. Но замъкът на Дракозащитниците, с множество кули и бойници, опасващ плътно неронливите ледени скали на по-ниския връх, беше ясно и остро откроен на фона на бяла мъгла и кобалтово синьо небе.

Тук долитаха всички аромати, а също и цветове, такива, които Огор използваше, за да оцвети в ярко и сияещо мостовете си. Сега той погледна към пътя, откъдето се виеше дългата колона на Триоменския орден.

Беше студено и ветровито. Скоро времето щеше да се развали, но той не се обезпокои. Огор застана на една от терасите и зачака търпеливо.

Триомен приближиха бързо, защото не бяха толкова много, колкото му се видяха в началото. Около петдесет.

Мостотворческият пост на Огор беше северо-южен. Той осигуряваше връзка между двете части на континента за всички, пътуващи от север към юг, минаващи главно през Прохода на плачовете. По-далеч на изток беше контактната точка юг-север, където Мостотворец беше Халадя.

Към Огор идваше млада жена с черно-бялата коса на дарбата си. Имаше три Триоменки от три различни храма, които Огор вече познаваше при техни пътувания. Не познаваше тази.

Тя се поклони. Беше почти момиче, хубава, със строги черти. Сериозността малко променяше първоначалната представа за действителната й възраст. Той не се усмихна, макар че вътрешно се забавляваше.

— Радвам се, че сте получили палетрата ни. — Палетра наричаха посланието с прошение за мостен път през каньона.

— Веднага ли бихте искали да преминете?

Тя кимна.

Димогор извърна глава към небето над главите им, натежало и все още сухо. Притъмняването беше осезаемо при затворения кръг на високите планински зъбери.

— Добро решение. Трябва да излезете от високата верига по-скоро. На около час и половина оттатък е град Нода. Добре ще е да стигнете преди снега.

Младата девойка повдигна вежда в изненада. Тя се обърна да се върне при групата, но си спомни нещо и пак го погледна.

— Недалеч след нас идва търговска колона на Мугадай. Пращат ви палетра за след два дни. — Разгърна робата си и извади папироса от виолетова кожа, подпечатан с бял печат. Огор го пое като я гледаше в очите. Тя се притесни и когато си тръгна по бузите й бяха избили червени петна.

Димогор се изкачи по високата скала, надвесена видимо по-навътре в каньонната ивица. На самия й връх бе монтиран Камъкът на Адава — кръгла гладка плоча от черно-бял каядий, увит в спирален водовъртеж. Огор махна наметалото и го сгъна встрани. Остана по сива риза със запретнати ръкави. Той седна със скръстени крака на Камъка и пак обходи с поглед, по-скоро, за да се съсредоточи.