Флора Спиър - За любов и чест

— Остави го на пода — каза Парис.

Джоан беше до него, преди те да успеят да го положат на пода. Без да я е грижа, че копринената й рокля ще бъде съсипана, тя го обгърна и разбра всички ужасни неща, които щяха да последват след смъртта му. Тя не се страхуваше от кръвта. Бе видяла достатъчно кръв през последните няколко години, когато бе достатъчно голяма, за да помага на Ройз да превързва ранените войници, когато те бяха пострадали при инцидент близо до двореца или на бойното поле. Но никога преди не бе виждала кръвта на човек, с когото бе обвързана.

— Крайспън! Скъпи мой! — Тя обви ръце около тялото му, но знаеше, че нищо не може да бъде направено, за да му се помогне. Раната му бе толкова ужасна, а и загубата на кръв бе голяма.

Сигурно той бе доловил думите й. Отвори очи и я погледна. Устните му се раздвижиха.

— Защо? — шепнеше Крайспън. — Защо… той…

— Кой ти стори това? — попита Парис и коленичи до приятеля си. — Крайспън, кажи ни! Ние трябва да го накажем.

— Баща… — каза Крайспън, гледайки в Джоан, а после се обърна към вратата. — Отче…

— Парис, махни се, моля те — отец Еймбрас беше там. — Слава на бога, че последвах Джоан, за да видя каква беда се е случила. Крайспън, кръщелнико мой, чуваш ли ме?

В този момент Крайспън издъхна, светлината в очите му угасна. Отец Еймбрас го прекръсти.

— Времето не ми бе достатъчно да направя за Крайспън това, което трябваше — каза отец Еймбрас. — Той е мъртъв, а аз исках да отправя благословия за здраве и дълголетие.

Тежка сърцераздирателна въздишка се откъсна от гърдите на Джоан. Тя все още държеше тялото на Крайспън, сложила глава върху рамото му, люлеейки го, все едно е дете.

— Тихо! Тихо, момичето ми — опита се да я утеши отец Еймбрас. — Опитай се да сдържиш мъката си още малко, Джоан. Ще трябва да ти задам няколко въпроса. Видя ли какво се случи?

Тя не проговори. Не можеше. Опита се, но думите не излизаха от устата й. Беше като няма, всичко в нея застина. Знаеше, че Крайспън е мъртъв, но не можеше да приеме този страшен факт. Единственото, за което имаше сили, беда поклати глава. Всичко, което виждаше или чуваше около себе си, й се струваше нереално и далечно. Но тя чуваше и виждаше с изключителна яснота събитията от последните няколко часа. Те се бяха запечатали толкова дълбоко в съзнанието и сърцето й, че никога не би ги забравила.

— Парис, кажи ми бързо. Видя ли кой направи това злодеяние? — попита отец Еймбрас.

— Не бях тук в този момент — отговори Парис. — Чух шум и после Алейн извика името ми. Когато дойдох, той държеше Крайспън.

— Алейн. — Отец Еймбрас се обърна към него. И погледът на Джоан се насочи към него. Синята туника на Алейн и панталоните му бяха напоени с кръвта на Крайспън. Лицето му бе мъртвешки бледо и измъчено. Той изглеждаше така, сякаш всеки момент сълзите щяха да бликнат от очите му. Отец Еймбрас сложи ръка върху рамото му. — Трябва да те попитам, Алейн, защото разпознах ловджийския нож. Това е твоят нож, Алейн. Ти ли прободе Крайспън?

— Аз го обичам — Алейн се давеше. — Бях болен… още съм болен… главата ми… ще се пръсне…

— Докато бе в салона, ножът ти с теб ли беше? Опитай се да си спомниш. — Гласът на отец Еймбрас бе строг.

— Аз… аз не си спомням. — Алейн стисна главата си с ръце и пръстите му оставиха следи върху бледата кожа. — Не мога да си спомня. Може би по-късно.

— По-късно няма да ти оставят възможност — Отец Еймбрас отново насочи вниманието си към Парис. — А ти защо не си болен? Или не можеш да обясниш това?

— Не знам, но аз изпих само една глътка вино и изядох малко парче месо. Може би причината е в това. Вкусът на виното бе странен. Освен това прекалих с яденето предната нощ и на сутринта се чувствах ужасно. Обещах си да бъда по-внимателен тази нощ. — Парис погледна към вратата. — Къде са пазачите и оръженосците? Защо няма никой? И вече толкова време сме тук, а никой не дойде.

— Ето, това се казва умен въпрос. — Отец Еймбрас отиде до вратата и я затвори.

— Няма никой, който да пази. И никой друг не е болен. — Джоан заговори толкова внезапно, че учуди дори себе си. Всички други се вгледаха в нея, а после отец Еймбрас и Парис се погледнаха. Алейн се доближи до нея. Движенията му бяха забавени и неестествени.

— Крайспън — каза той и погали лицето на приятеля си. Джоан притисна съпруга си по-близо до гърдите си.

— Не го докосвай! — изкрещя тя.

— Джоан… моля те…

— Парис — каза отец Еймбрас, като вдигна ловджийския нож и наметалото, което някой разсеян оръженосец бе оставил до пейката. — Искам да изведеш Алейн от замъка. А сега тръгвайте бързо, преди Рудолф да е заповядал да затворят вратите.