Флора Спиър - За любов и чест

После гласно каза:

— Крайспън, аз те харесвам толкова много.

— Искрено се надявам да е така. Бих искал харесването ти да премине в силна обич в бъдеще и винаги да се грижиш така за мен, Джоан.

— Аз вече се грижа за теб — каза тя. — И съм сигурна, че ще го правя все по-добре.

— Но не трябва да позволявам да се превърна в тежест за теб.

След малко той добави:

— Мислиш ли, че ще можем още един път… само още един, преди да станем?

— Разбира се — отговори тя. Джоан разтвори ръце, за да го прегърне, и си каза, че бракът й е изключително сполучлив. Любовта щеше да дойде по-късно, когато го опознае по-добре. Засега нежността, с която я даряваше той, й бе достатъчна.

Те се любиха още веднъж, преди да отидат в салона при останалите. Любиха се и на сутринта, преди Крайспън да отиде на среща с Рудолф. В тази прекрасна юнска утрин Джоан повярва, че истински започва да опознава нежната душа на съпруга си, и вече бе сигурна, че носи неговото дете в утробата си.

— Значи си тръгвате? — Въпреки че се опитваше да играе ролята на любезен домакин, Рудолф съвсем не изглеждаше като такъв. Поне не с тези гости. Думите му звучаха съвсем изкуствено и неискрено. — Скъпи мои приятели, защо не останете тук до края на седмицата? Предстоят още забавления.

Докато слушаше обясненията на Парис, Рудолф наблюдаваше Алейн.

— Добре — Рудолф запази още известно време маската на благоразположение, — ако толкова малко ви е грижа за Крайспън, можете да напуснете, преди да е свършило сватбеното му празненство. Но аз няма да ви пусна сега. Ще си тръгнете утре и ще останете още една нощ под моя покрив, нали?

— Такива са и нашите планове — отговори Парис. С одобрителен жест Рудолф се запъти към вратата и каза на Бейъд да го последва.

— Мислех, че ще иска да си тръгнем колкото се може по-бързо. Интересно защо настоява да останем? — отбеляза Алейн, учуден от държанието на Рудолф. — Сигурен съм, че не харесва нито един от двама ни.

— Дали ни харесва, или не няма да има никакво значение утре — каза Парис. Той видя странния поглед на приятеля си, който разглеждаше големия салон, и попита: — Какво не е наред?

— Салонът! Не ти ли изглежда неестествено тъмен?

— Всички свещи и фенери не са запалени още — отбеляза Парис, — а външната врата е широко отворена, така че влиза светлина. Това прави сенките някак си удължени.

— Може би. — Алейн звучеше неубедително. — За момент всичко ми изглеждаше съвсем тъмно. Сигурно получавам халюцинации.

— Ти си изморен от дългия лов тази сутрин. А и всички тези дни и нощи, прекарани тук… Лягаш си късно, ставаш рано, по цял ден си на лов, а после пируваш. Това би изморило всеки мъж. Дай ми честната си рицарска дума, че ще забравиш всичко, случило се през последните няколко дни, и няма да терзаеш себе си с неприятни мисли.

— Добре, обещавам — съгласи се Алейн.

Те не бяха единствените гости, които щяха да напускат следващата сутрин. Двама барони отиваха да отдадат чест на краля и да изпълнят задълженията си към него. Друг трябваше да се върне в собствения си замък, за да отпразнува сватбата на сина си. В чест на всички, които си тръгваха, Рудолф каза на Ройз да организира още една пищна веселба. Заслужаваше си, тъй като този ден всички щяха да бъдат заедно в този салон за последен път.

За пореден път Алейн и Парис бяха настанени на голямата маса. За Парис бе определено място до Ройз, а Алейн седеше между доста възрастна дама и друга на средна възраст. През цялото време, докато говореше с него, тя поставяше ръка върху бедрото му. При по-различни обстоятелства той би бил доволен от подобен нескрит интерес към него. Преди около месец дори би отвърнал на тази безсрамна покана, но в тази нощ единствената жена, за която бе способен да мисли, бе Джоан. От мястото, на което стоеше, не можеше да я види. Едрото тяло на Крайспън му пречеше. Алейн знаеше, че не трябва да се опитва да говори с нея отново, но той отчаяно желаеше за последен път да й каже, че е готов да направи всичко за нея. Благоразумието го съветваше да не предприема нищо, но сърцето се противопоставяше.

— Заповядайте от това специално вино. — Прислужницата наля в чашите на всяка от дамите и каната остана празна. — Ето, сега ще донеса още — каза тя и отиде при Бейъд, който държеше подноса с каните.

— Аз ще се справя с това — каза той на прислужницата. — Вземи подноса с празните кани и го занеси в кухнята. Аз ще сервирам на останалите.