Никълъс Спаркс - С дъх на канела

— Да тръгваме — обърна се към мен.

— Няма ли да се връщаш повече?

— Утре. Ако случайно се събуди, не искам да се мъчи да стои буден заради мен. Трябва да си почива.

— Ами Алън?

— Той ще остане до късно, после ще се върне с колелото и преди да се зазори, отново ще е тук. И да го извикам сега, няма да тръгне с мен. Така е вече месеци наред.

След няколко минути напуснахме паркинга пред болницата и се вляхме в потока от коли по улиците на града. Небето беше оловносиво и на хоризонта се трупаха облаци, предвещаващи буря. Савана беше замислена и мълчеше. По лицето й се четеше изтощение, каквото усещах и аз. Не можех да си представя, че можех да дойда и утре, и вдругиден, и всяка сутрин, убеден, че съществува възможност някъде другаде да бъде излекуван.

Погледнах я крадешком и забелязах, че лицето й е мокро от сълзи. Сърцето ме заболя. Но когато забеляза, че я гледам, тя изтри бузите си, изненадана, че са мокри. Скоро спрях колата под върбата пред дома им, близо до разнебитения пикап. Първите дъждовни капки вече чукаха по стъклото.

Загасих мотора, без да знам какво да кажа. Но Савана ме изпревари.

— Гладен ли си? В хладилника има тонове храна.

Нещо в погледа й ми подсказа, че е по-добре да откажа, въпреки това се чух да казвам:

— Наистина съм малко гладен.

Заваля по-силно и ние хукнахме към вратата, но докато влезем вътре, вече бях мокър до кости. Моли ни чу и изтича от кухнята към всекидневната, за да ни посрещне. Загледан в кучето, се замислих за пристигането си вчера и колко различно ми се виждаше всичко сега, колко много неща се бяха случили, след като се бяхме разделили. Споменът ме върна в Ирак, после на погребението на татко, но аз бързо прогоних неканените мисли. Реших да се съсредоточа върху настоящето и върху това, което щеше да последва.

— За вечеря има каквото си пожелаеш — каза Савана и се запъти към кухнята. — Това е рецептата на мама за справяне със стреса. Готви по много и различни неща. Имам печено, пай с пиле, задушено, лазаня… — Тя отвори хладилника и пъхна глава в него. — Какво си избра?

— Няма значение — отвърнах. — Каквото и да е.

Веднага разбрах, че отговорът ми я разочарова. Беше уморена да взема решения. Прочистих гърло и казах:

— Лазаня ми звучи добре.

— Добре. Ей сега ще я стопля. Ще ти стигне ли?

— Не знам.

— Салата? Имам и маслини. Мога да сваря и яйца, става много вкусно със специалния сос за салата.

— Давай тогава.

— Веднага.

Савана извади една маруля и малко домати от най-долното чекмедже. Изми ги на чешмата и ги наряза. Сложи ги в дървена купа, добави маслините и я постави на масата. После сипа две щедри порции лазаня и пъхна първата в микровълновата. Движеше се сигурно и постепенно идваше на себе си, сякаш простите действия й възвръщаха увереността.

— Не знам за теб, но аз ще си сипя чаша вино — посочи тя към шкафа до мивката.

— Аз също ще опитам. Искаш ли да отворя бутилка?

— Не, ще се справя. Отварачката ми е малко своенравна.

Тя отвори нова бутилка, напълни две чаши и седна срещу мен. Лазанята вдигаше пара пред нас и ми напомни, че всъщност наистина бях много гладен. Опитах една хапка и останах доволен.

— М-м-м. Това наистина е много вкусно.

— Нали? — съгласи се тя, но вместо да се заеме с храната, отпи от виното си. — Любимото ястие на Тим. След като се оженихме, винаги молеше мама да прави големи тави. Тя обича да готви и се радва, когато хората оценяват ястията й.

Савана започна да шари с пръсти по стените на стъклената чаша. Виното улавяше светлината от лампата и искреше като рубин.

— Ако искаш още, не се притеснявай. Имам, колкото си щеш — добави тя. — Повярвай ми, ще ми направиш услуга. Обикновено храната си остава непокътната и ми е жал за нея. Все й казвам да носи по-малко, но тя не слуша.

— За нея също не е лесно. Тя знае, че страдаш.

— Така е — кимна тя и отпи нова глътка.

— Няма ли да хапнеш? — посочих към чинията.

— Не съм гладна. Винаги е така, когато Тим е в болницата. Стоплям си нещо с намерението да ям, но когато го сложа пред себе си, стомахът ми отказва.

Тя се втренчи в чинията си, сякаш убеждаваше себе си да си вземе малко, но накрая тръсна глава.

— Хайде, моля те! — настоях аз. — Хапни поне мъничко. Трябва да ядеш.

— Добре съм.

— Направи го заради мен тогава. Не съм свикнал да ме зяпат, докато ям. Гадно е.

— Добре — предаде се тя. Набоде съвсем малко парченце на вилицата и го поднесе към устата си. — Сега доволен ли си?