Никълъс Спаркс - Тетрадката

Д-р Барнуел също е тук и говори с една от сестрите, а аз се питам кой ли е толкова зле, че докторът още да не си е отишъл. Той работи прекалено много. „Прекарвай повече време със семейството си — посъветвах го аз веднъж. — Те няма да бъдат винаги около теб.“ Но като че ли не ме слуша. Лекарят бил длъжен да се грижи за пациентите си, обясни ми той, и да се отзовава всеки път, когато бъде повикан. Просто нямал избор. Но това го поставя в много сложно положение, защото д-р Барнуел иска да бъде изцяло отдаден на пациентите си и едновременно с това изцяло отдаден на семейството си. Очевидно е, че това не е по силите му, просто защото няма на разположение достатъчно часове, но той още не е разбрал това. Докато гласът му заглъхва по коридора, аз се питам кое все пак ще избере накрая — семейството или работата си. Или може би, за съжаление, ще дочака момента, когато някой друг ще направи този избор вместо него.

Сядам до прозореца на един удобен стол и си мисля за днешния ден. Той беше и прекрасен, и мъчителен, и щастлив, и тъжен. Противоположните чувства, които се борят в душата ми, не ми дават да заспя до късно. Тази вечер не чета на никого. Просто не бих могъл, защото ще се разплача над книгата. Хората започват да се прибират по стаите си и коридорите постепенно опустяват. Към единайсет чувам познати стъпки, които по някаква причина очаквах.

Д-р Барнуел надниква в стаята ми.

— Забелязах, че в стаята ви свети. Имате ли нещо против да вляза.

— Не — отвръщам аз, поклащайки глава.

Той влиза и оглежда стаята, преди да седне на няколко стъпки от мен.

— Чух, че сте прекарали хубав ден с Ели — казва докторът, усмихнат. Той е заинтригуван от отношенията между нас. Не знам дали интересът му е чисто професионален.

— Може да се каже — съгласявам се аз.

Той накланя леко глава и се взира в мен, озадачен от отговора ми.

— Добре ли сте, Ной? Изглеждате малко потиснат.

— Добре съм. Просто съм уморен.

— Как беше Ели днес?

— Добре. Разговаряхме почти четири часа.

— Четири часа. Ной, това е… невероятно. Успявам само да кимна, а той продължава да говори, поклащайки в недоумение глава:

— Никога не съм виждал подобно нещо. Нито пък съм чувал. Предполагам, че обяснението трябва да се търси в любовта. Вие двамата просто сте били създадени един за друг. Тя сигурно ви е обичала ужасно много. Знаете това, нали?

— Да — отвръщам аз, но не мога да кажа нищо повече.

— Какво ви измъчва, Ной? Да не би Ели да е казала или направила нещо, което е наранило чувствата ви?

— Не. Тя беше безкрайно мила. Просто сега се чувствам… малко самотен.

— Самотен?

— Да.

— Никой не може да се чувства самотен, когато е с други хора.

— Аз мога — казвам аз и поглеждам часовника си, мислейки си за семейството му, което спи в притихналия му дом. — А също и вие.

Следващите няколко дни минаха, без да се случи нищо особено. Ели не ме позна нито веднъж, пък и аз бях малко разсеян, защото мислите ми непрекъснато се връщаха към онзи ден, който бяхме прекарали заедно. Макар краят винаги да идва прекалено скоро, това не хвърли сянка върху щастието ми и аз благодарях на съдбата за онова, което бях преживял.

През следващата седмица животът ми се върна към привичното си русло. Доколкото това изобщо е възможно. Четях на Ели, четях на съседите си, бродех по коридорите. Нощем лежа буден в леглото си, а сутрин седя близо до радиатора. Започнах да намирам някаква странна утеха в тази предвидимост на живота си.

През една хладна мъглива сутрин — осем дни след деня, който прекарахме заедно — аз се събудих рано, както обикновено, и седнах на бюрото си. Разглеждах снимки и четох писма, написани преди много години. Или поне се опитвах. Не можех да се съсредоточа, защото имах главоболие и след известно време седнах на стола до прозореца, за да гледам как изгрява слънцето. Ели щеше да се събуди след няколко часа и трябваше да си почина и да се освежа, за да съм в състояние да й чета през деня.

Няколко минути седях със затворени очи и през това време болката в главата ми ту се засилваше, ту стихваше. Сетне ги отворих и се полюбувах на стария си приятел — реката, която носеше водите си край прозореца ми. За разлика от Ели, аз имам стая, откъдето мога да я виждам, и тя никога не е спирала да ме вдъхновява. Чудно е като се замислиш, че тази река е на стотици хиляди години и въпреки това се подмладява след всеки дъжд. И тази сутрин аз й заговарям шепнешком:

— Ти си благословена, приятелко, както и аз, защото имаме шанса да посрещаме заедно новите дни.