Никълъс Спаркс - Тетрадката

— След минута чаят ще бъде готов — каза той. — На тази печка всичко става много бързо.

— Прекрасно.

Когато чайникът засвири, Ной наля две чаши и й подаде едната.

Тя се усмихна, отпи глътка и посочи към прозореца.

— Сигурна съм, че тук в кухнята е много красиво, когато слънцето надникне сутринта.

Той кимна.

— Така е. Поръчах да сложат големи прозорци от тази страна на къщата точно по тази причина. Същите са и в спалните на горния етаж.

— Гостите ти вероятно се чувстват прекрасно в тях. Освен ако не обичат да поспиват до късно.

— Всъщност до този момент още не са ми идвали гости. Откакто баща ми почина, не знам точно кого да поканя.

По тона му тя разбра, че той просто се опитва да поддържа разговора. Въпреки това долови самотата му. Ной, обаче, като че ли прочете мислите й и преди да успее да каже нещо, смени темата:

— Ще сложа раците в марината за няколко минути преди да ги сваря — каза той, оставяйки чашата си на плота. Сетне тръгна към кухненския шкаф и взе оттам една голяма тенджера с решетка за готвене на пара и капак. Напълни я е вода и я понесе към печката.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Разбира се. Какво ще кажеш да нарежеш малко зеленчуци? Има всякакви в хладилника, а купа ще намериш ето там.

Той й посочи един шкаф близо до мивката и тя отпи още глътка от чая си, преди да остави чашата на плота и да вземе купата. Отиде с нея при хладилника и намери бамя, тиквички и лук в чекмеджетата най-долу. Ной също се приближи към отворената врата и Ели се отдръпна малко, за да му направи място. Докато стоеше до нея, тя долови уханието му — чисто, отчетливо и някак познато — и почувства съприкосновението с ръката му, когато Ной се пресегна да вземе бутилка бира и шишенце с лют сос.

Той отвори бирата, сипа я във водата и сетне добави лютия сос и още няколко подправки. Разбърка водата, за да се увери, че съставките са се разтворили и тръгна към задната врата, за да вземе раците.

Вместо да се върне веднага, той се задържа за мит до вратата, гледайки как Ели реже морковите. Защо бе дошла при него, и то именно сега, когато беше сгодена. Не виждаше никакъв смисъл във всичко това.

Но от друга страна Ели винаги го беше изненадвала.

Усмихна се, спомняйки си я в ранната й младост — пламенна, спонтанна, импулсивна, каквито според него трябваше да бъдат истинските художници. И тя определено беше такава. Нейният артистичен талант беше дар божи. Работите й въобще не отстъпваха на някои картини, които бе виждат в музеите на Ню Йорк.

Беше му подарила една картина, преди да замине през онова лято и сега тя висеше над камината във всекидневната. Ели я наричаше картината на своите мечти и Ной винаги бе виждат нещо изключително чувствено в нея. Когато я съзерцаваше в късните вечери, той откриваше страстта й във всеки нюанс и линия и долавяше мислите й във всеки щрих на четката.

Някъде далече се чу лай на куче и Ной осъзна, че вече дълго стои до отворената врата. Бързо я затвори и влезе в кухнята, чудейки се дали Ели е забелязала, че я е наблюдавал.

— Как върви? — попита той, виждайки, че е почти свършила.

— Може да се каже, че съм готова. Нещо друго за вечеря?

— Разполагаме с домашно приготвен хляб.

— Домашно приготвен?

— От една съседка — обясни Ной и сложи кофата в мивката. Пусна водата и започна да мие раците един по един, оставяйки ги след това да се разхождат из умивалника, докато миеше следващия. Ели взе чашата си и се приближи към него.

— Не се ли страхуваш, че ще те ощипят, когато ги хващаш?

— Не. Просто трябва да ги хващаш ето така. — Ной й показа как и тя се усмихна.

— Забравям, че си правил това през целия си живот.

— Ню Берн е малък град, но тук човек научава онова, което е необходимо да знае.

Тя се облегна на плота, стоейки близо до него, и допи чая си. Когато раците бяха готови, той ги сложи в тенджерата, изми си ръцете и се извърна към нея.

— Искаш ли да излезем на верандата за малко? На раците ще им трябва половин час да покиснат в маринатата.

— Разбира се.

Той избърса ръцете си и двамата тръгнаха към верандата. Ной запали осветлението и когато излязоха навън, той седна на стария люлеещ се стол, а на нея предложи новия. Когато видя, че чашата и е празна, влезе за малко вътре и се върна с нова чаша чай и бира за себе си.

— Ти седеше тук, когато дойдох, нали?

— Да — отговори той, намествайки се по-удобно. Всяка вечер седя тук. Стана ми вече навик.

— Разбирам защо — каза Ели, оглеждайки се наоколо. — А с какво се занимаваш напоследък.