Барбара Смит - Грешница на любовта

— Не съм слугиня, че да проверявам дали вратите са заключени — отвърна обидено Кали.

— Ще си изпълняваш задълженията като всички останали, госпожичке, ако не искаш да се озовеш на ъгъла на някоя улица в Уайтчапъл.

— О, не, госпожице Всемогъща Мини. — Кали приближи другата жена. — На смъртното си легло Аврора обеща, че винаги ще имам дом тук.

— Ако спазваш правилата в този дом. А това означава да изпълняваш задълженията си, а не да лежиш до обяд и да се гиздиш до вечеря.

— Слушай, стара вещице. Това, че не си толкова красива, колкото мен…

— Престанете! — Изабел застана между двете жени. — Незабавно прекратете тази караница. Не ви прилича.

Мини се втренчи гневно в Изабел в продължение на няколко секунди, след което сведе глава.

— Извинявай. Понякога проклетият ми ирландски характер взема връх. Майка ти постоянно ме хокаше за това.

— Е, аз не виждам нужда да се извинявам — каза Кали, като отметна русата си коса, — тъй като Изабел наруши правилото да не приемаме мъже в къщата. Тя е причината всички ние да обещаем да се откажем от проституцията. Но може би нашето малко момиченце вече не е толкова чисто както преди.

Мини си пое гневно дъх и Изабел вдигна ръка, за да предотврати наближаващия сблъсък.

— Изпратих господина да си върви и това е краят на историята.

— Той ще се върне — каза Кали. — Виждала съм този поглед и у други мъже. Запомни от мен: ще се върне. — С тези думи тя излезе от стаята.

— Ама че жена — Мини размаха юмрук — Човек може да си помисли, че тя е херцогиня Линууд, а не проститутка. Не й обръщай внимание, миличка. По-късно ще си поговоря с нея.

— Моля те, недей.

— Хайде, хайде — Мини се загледа в Изабел — Ти си ми скъпа като собствена дъщеря. Няма да позволя на никого да те обижда.

Изабел успя да се усмихне разсеяно. Въпреки че не бяха роднини, тя се държеше с Мини и останалите жени, сякаш й бяха лели. Мини често я бе посещавала в провинцията, където майка й Аврора я беше пратила да живее под грижите на гувернантка, далеч от бордея. Когато миналата година майка й беше починала, Изабел се бе върнала в Лондон. Не че бе имала някакъв избор. Разточителна до крайност, Аврора Дарлинг бе пропиляла спестяванията си и бе умряла бедна.

Мини избърса с престилката си една статуетка на богиня, изработена от алабастър.

— Сега искам да ми кажеш защо лорд Керн дойде да те посети.

Изабел отвори уста, но бързо я затвори. Не бе смятала да каже на лелите си толкова скоро. Е, графът беше издал тайната й.

Проблемът й беше толкова голям, че коленете й се подкосиха и тя трябваше да седне на един шезлонг. Изабел се опита да пропъди болката, но ефектът от срещата й с лорд Керн се прояви отново и тя усети как очите й се изпълват с горчиви сълзи на раздразнение.

— Света Богородице! — Мини се плесна с ръка по бузата — Вярно е, че имаме нужда от пари, но не ми казвай, че си се продала на негово благородие.

— Разбира се, че не съм! — Изабел си спомни момента, в който той я беше обвинил, че е проститутка, и тя се бе зачудила — само за миг — какво ли би било да се съблече за него, да го остави да я докосва по всички начини, за които бе чувала от лелите си.

— Тогава да не те е обидил? — Мини седна до Изабел и обви ръка около нея, за да я успокои. — Само ми кажи и аз ще се погрижа за този кръвопиец.

— Нямаше нищо такова.

— Тогава защо се е промъкнал през задния вход, за да те види?

— Защото… — Изабел се зачуди дали да не излъже нещо, но проницателният поглед на другата жена изискваше истината, също както и онзи път, когато още едва проходила бе взела една от блестящите диамантени обеци на майка си. — Защото писах на баща му.

— На Линууд? И какво може да иска едно малко момиче като теб от такъв стар козел като него?

Изабел скочи на крака.

— Извини ме. Наистина не ми се говори повече за това.

Тя се втурна в спалнята — спалнята на майка й — и започна да отваря напосоки чекмеджетата, докато не намери квадратно парче лен измежду бельото. Изабел избърса бузите си с треперещи ръце. Дяволите да го вземат лорд Керн за това, че беше дошъл тук.

„По-лесно би било да направя дама от една прокажена, отколкото от вас.“

Изабел отметна глава назад и се втренчи в тавана с изящните позлатени корнизи. Обидните думи на графа не излизаха от ума й. Той нямаше никаква представа колко дълбока рана й беше нанесъл. Нямаше как да знае колко силно бе мечтала да бъде приета в обществото, което щеше да отблъсне детето на една куртизанка.