Барбара Смит - Грешница на любовта

— Виж ти, виж ти — каза протяжно един дрезгав женски глас откъм вратата. — Каква мила картинка.

При тези думи Изабел се опомни и отстъпи назад толкова бързо, че сякаш стаята се завъртя около нея. А може би това усещане се дължеше на замайващия ефект от твърде дългото вглеждане в безмилостните зелени очи на граф Керн.

Същинско въплъщение на арогантността, той се обърна спокойно към жената, която току-що бе застанала на вратата, сякаш само преди миг не бе държал Изабел за гърлото. Тя все още усещаше натиска на пръстите му, гладки и заплашителни, способни да задушат живота й. Потисна желанието си да потръпне и се загледа в Кали, която прекрачи прага на будоара й.

Твърде силното полюшване на бедрата й привличаше погледа към съблазнителното й тяло. Годините не се бяха отразили много на Каландра Хюз, на лицето й имаше само няколко бръчки, а бронзоворусата й коса прикриваше сивите косъмчета. Тя обожаваше мъжете — или по-скоро, вниманието, което й оказваха.

Сякаш беше изпълнителка в мюзикхол, тя бавно свали дантеления шал от врата си и откри дълбокото деколте на роклята си.

— Засрами се, Изабел — измърка, без да сваля нито за миг светлосините си очи от лорд Керн. — Не трябва да пазиш такъв красавец само за себе си.

Изабел се вцепени.

— Това е личен разговор.

— Сигурна съм, че е така. — Кали се приближи до Керн и се наведе напред, за да му позволи да огледа по-добре гърдите й. — И кой сте вие, господине?

Той сякаш не чу въпроса й.

— Извинете ме, госпожо. Тъкмо си тръгвах.

— Толкова скоро? — Тя се нацупи съблазнително и плъзна ръка под неговата. — Може би предпочитате компанията на жена, която има по-голям опит в деликатното изкуство на задоволяване на господа…

— Лельо Кали — прекъсна я Изабел. — Има нещо, което искам да обсъдя с теб.

— По-късно.

— Веднага. Гостът ми може да си излезе и сам.

Кали изглеждаше разочарована, но пусна ръката на Керн. Графът се поклони официално на двете жени. Острият му поглед се вторачи за миг в Изабел и тя отново усети онова странно чувство в стомаха си. Той я караше да изпитва тревога още от мига, в който се бе появил за първи път в огледалото й и я бе уплашил до смърт. Керн излезе от будоара, без да поглежда назад.

„По-лесно би било да направя дама от една прокажена, отколкото от вас.“

Изабел стисна едно шишенце с парфюм и за миг се изкуши да го захвърли след него. Отвращаваше се от начина, по който я караше да се чувства той, сякаш беше червей, който би искал да смачка със скъпата си обувка. Графът не беше нищо повече от един богат сноб, който смяташе, че стои над онези, които нямаха щастието да притежават неговото богатство.

Може би бе убеден, че всичко между тях беше уредено, но Изабел беше на друго мнение.

— Е — каза Кали и отклони вниманието на Изабел от графа. — За какво толкова важно искаше да говорим?

Изабел се опита да пропъди червенината от бузите си.

— За нищо. Просто не исках да тръгнеш с него.

— Разбирам. — Кали се приближи замислено до нея. — Значи малкото момиченце на Аврора най-сетне бе посетено от джентълмен. Кой е той?

— Един арогантен тъпанар.

Кали повдигна леко вежди.

— Не са ли такива всички мъже? — Тя отиде до тоалетната масичка и оправи златистите си къдрици, като същевременно наблюдаваше Изабел в огледалото — Чудех се защо се държиш толкова тайнствено напоследък. Сега вече знам. Най-накрая си си намерила обожател.

Изабел потърси някакво обяснение.

— Баща му е бил приятел на майка ми и това е всичко.

— Колко забавно. Сега пък синът е харесал дъщерята. Но това не трябва да ме учудва. Ти си също толкова красива, колкото беше и Аврора.

На Изабел й се искаше да може да отрече това. Въпреки че всеки път, когато видеше отражението си, не можеше да не забележи невероятната прилика с лицето на майка си, тя все пак се чувстваше неудобно, както когато като малка грубияните я бяха обиждали заради незаконния й произход.

— Нашата Изабел си има свой собствен чар — обяви ниската, закръглена жена, която влезе в будоара сега. Леля Минерва, или Мини, както обичаше да я нарича Изабел, изпълни стаята с енергия. — Бих искала да знам какво търсеше лорд Керн в тази къща.

— Лорд Керн? — Устните на Кали се разтвориха от изненада. Тя посочи към вратата, през която си беше тръгнал графът — Наследникът на Линууд? Той ли беше?

— Да. Видях го да излиза, каза ми, че е влязъл през задния вход. Ти си виновна, Каландра Хюз, че отново си забравила да заключиш вратите. Можеше да влезе някой скитник и да ни създаде проблеми.