Джек Слейд - Господарката на Ранчото на бегълците

Гласът му трепереше от яд и отчаяние. Трите пушки паднаха на земята. След тях и коланите.

— А сега извадете двамата Кели от дупката! — заповяда Ласитър.

Тримата мъже не помръдваха. Те чакаха да чуят какво ще им заповяда техният водач.

Росман се опита да спечели време.

— Какво ще дадеш в замяна?

— Предварително нищо — каза Ласитър. — Просто не искам те да увиснат на въжето.

— Прекалено много искаш.

— Кажи им да измъкнат двамата! — изсъска Ласитър. — След това ще уредим всичко.

Самият той не знаеше какво ще стане после. Най-сетне успя да придвижи нещата малко напред. Но със собственото си освобождаване и с това на двойката Кели проблемът съвсем не се решаваше.

Едва когато оставеха този престъпнически град далеч зад гърба си, можеха да се почувствуват наполовина избавени.

Но как да се измъкнат от този ад? Веднага щом другите разберат какво се е случило, щеше да започне безмилостно преследване. Вероятно ван Кърк принадлежеше към тези безскрупулни главатари, които при беда нямаха милост и към собствените си хора.

Всичко това Ласитър го бе изпитвал на гърба си. Да, имаше такива водачи. Те не се смиляваха над живота и на най-добрия си приятел или роден брат, ако от това зависеше собствената им сигурност.

Ласитър бе видял как ван Кърк наблюдаваше трупа на своя девер. Нямаше и следа от мъка по лицето му. От това излизаше, че Джоузеф Спърк бе жертва на отдавна замислено убийство.

Маркус ван Кърк бе използувал момента, когато започна побоят в салона.

Последва бруталната смърт на Ейрън Спърк от съседния град. Убийство, което те искаха да припишат на брата и сестрата Кели.

Всичко това доказваше, че Маркус ван Кърк бе човек, който минаваше през трупове. Безмилостен дори към собствените си приятели.

— Няма да напуснете живи този град — изпъшка Макс Росман, който все още изпитваше силни болки. — По дяволите, Ласитър, бъди разумен. Защо не опиташ да се споразумееш с ван Кърк. Имам чувството, че той иска да говори с теб за нещо определено.

— Това вече е друго нещо — каза Ласитър. — Затова засега аз определям правилата на играта.

— Докато все още можеш.

— Кажи им да спуснат въжената стълба! Веднага! Нямам време за губене.

— Извадете ги! — заповяда Росман. — Така и така няма да бъде за дълго. След няколко часа отново ще ги заловим. Тогава ще съжаляваш, Ласитър.

Тримата придружители се приближиха до дупката.

Единият се наведе, за да отвори решетката, а другият взе навитата въжена стълба.

Внезапно се случи нещо непредвидено.

Тялото на шерифа помръдна внезапно. За стотни от секундата.

Първо трепна, по-късно Ласитър чу изстрела.

Росман политна назад. Падна, свличайки се върху Ласитър.

За втори път при задната врата на шерифското управление проблесна изстрел.

Но Ласитър бе отскочил и куршумът буквално пропищя покрай главата му.

Той се премести още малко встрани и движейки се, стреля с револвера.

Отново се чу изстрел. Ласитър с поразяваща бързина изпрати пет куршума с тежкия шерифски колт.

В тъмнината откъм управлението се разнесе вик. Ласитър се насочи със зареден пистолет към мястото и забеляза как някакъв човек се свлича на земята.

Той хвърли бърз поглед назад и видя, че помощниците на шерифа посягат към пушките си.

Бързо залегна до поваления, взе му револвера и уинчестъра, който лежеше до него.

Тримата помощници на шерифа най-после докопаха оръжието си.

Те вече не трябваше да мислят за Росман. Той бе мъртъв или най-малкото — ранен. Тайнственият изстрел, който го повали, бе решаващият сигнал. Ситуацията се бе изменила. Ласитър също го знаеше. Повече не трябваше да си прави илюзии.

След няколко минути в този град щеше да настъпи ад. Тогава можеше да го спаси само някакво чудо. Или хладнокръвието.

Той пъхна двата револвера в колана си и стреля светкавично по тримата представители на реда.

Улучи двама. Третият се добра с изключителен скок на сигурно място зад един варел за събиране на дъждовна вода.

Двамата простреляни мъже изпразниха пушките си. Ласитър се хвърли назад. Мина през вратата и след това — през стаята. Видя своя собствен колан с револвера „Ремингтън“, окачен на стената. Взе го и го метна през рамо. Патрондашът бе пълен.

Излезе на верандата и огледа улицата. Първите две заведения се намираха на петдесет метра от шерифството. Улицата бе започнала да се пробужда.

Ласитър прибяга под защитата на навесите и изчезна в тъмнината между следващите две къщи.