Джек Слейд - Господарката на Ранчото на бегълците

Докторът установи, че раната не е дълбока.

— Веднага щом приключи малката операция, ще се включа в преследването. Трябва да претърсим цялата местност основно. Както при ловни хайки. И да проверим грижливо всяко възможно скривалище.

— Добър съвет, Макс.

Малко по-късно те напуснаха двора в различни посоки. Останалите мъже ги последваха. Всички бяха обхванати от треската на преследването и от пълната надежда за успешен край. Само чудо можеше да помогне на този дявол Ласитър да им се изплъзне от лапите.

Той нямаше шанс.

Възможностите на Ласитър действително бяха нищожни. Той безшумно се промъкваше в тъмнината. Често усещаше преследвачите зад себе си и в такива моменти се вкаменяваше. Много пъти ловците идваха толкова близо до него, че можеше да ги докосне.

Въпреки това той запази ледено спокойствие. Стана му ясно, че те го търсеха преди всичко в покрайнините. Проверяваха в мазетата, оборите и в полуразрушените къщи, които бяха необитаеми. Така те не пропускаха дори и ъгълче, освен това, в което биха се скрили сами в случай на нужда.

Ласитър се прокрадваше съвсем близо до къщите и широката главна улица. Тук преследвачите му минаваха като слепи покрай него, упътвайки се към мястото, от което някой извикваше, че е забелязал нещо подозрително.

Понякога прозвучаваше и тромпетът.

Ласитър бе виждал ветерана особняк вече три пъти съвсем отблизо. Между другото той също знаеше, че се казва Джейми Харпър и че другите го считат за побъркан.

Ласитър се радваше, че старият Джейми създава такава врява с тромпета си. Точно в тези моменти той можеше да си позволи да не бъде толкова безшумен.

Бе открил и още нещо, което можеше да бъде от голямо значение за него при определени обстоятелства.

Сега се доближаваше до най-голямата сграда в града. Тя се намираше зад едни високи стари дървета, а дворът й бе ограден с двуметрова стена. Отзад най-вероятно имаше охраняващи постове и ако собственикът бе помислил за всичко, трябваше да има зли кучета, каквито често се срещаха в местността.

Въпреки това Ласитър реши да рискува. Ако изобщо можеше да бъде някъде на сигурно място, то това беше именно тук.

Откри едно дърво, което бе само на пет метра от стената. Това бе една дебела топола със силно разклонена корона. Клоните й дори преминаваха над оградата.

Ласитър метна завоювания „Уинчестър“ през гърба си и се опита да се покатери. Първите два метра и половина нямаше клони. Само някакви жалки остатъци от тях.

Това бе изключително трудна работа. Ласитър потъна в пот, докато се добра до първия клон.

Едва се бе качил на него, когато в основата на дървото се появиха четирима мъже. Единият гледаше съсредоточено нагоре.

Ласитър имаше чувството, че този мъж го гледа право в лицето. Той спря дъха си.

Ръката му стискаше заредения „Ремингтън“. Беше решен да се предаде колкото е възможно по-скъпо.

— Може да се е покатерил горе — каза мъжът. — Ей, вижте там! Май има някой!

— Прав си, Джо! Това е той!

Вдигна пушката си и стреля в клонака на могъщото дърво.

Ласитър за малко да натисне спусъка и да открие огън срещу четиримата.

Как можаха да го открият? Той се бе притиснал така здраво към дебелия ствол, сякаш се бе сраснал с него.

В последния момент се въздържа.

Куршумите просвистяха в гъстия клонак на повече от половин метър от него.

Половин дузина врани излетяха, като грачеха дрезгаво и бързо удряха с криле.

Ласитър чувствуваше как потта се стича по челото му.

Мъжете под тополата се смееха.

— Видя ли това добре, Еидам? — извика един от тях.

А друг сухо добави:

— Може да се е превърнал във врана.

— Не бих се учудил, та нали е дявол — отбеляза трети.

Тичайки, пристигнаха и други мъже.

— Какво стана? — викаха те възбудено.

— Ейдам е тръгнал на лов за гарги, огладнял е! — хилеше се един от участниците.

След това се отдалечиха.

Това бе провал, който трябваше да бъде прикрит възможно най-бързо с необходимите мерки.

Ласитър изчака още малко. Едва след десетина минути той предприе опасното и стягащо гърлото катерене. Бе изпълнен със свирепа решителност. Трябваше да успее, тъй като сега единственият изход бе бягството напред.

Естер ван Кърк се намираше в гостната. Беше сама. Бе се изтегнала на копринения диван и гледаше някъде в пространството. До нея, върху малка мраморна масичка, лежаха парчета от разбита бутилка уиски. Естер бе изпила повече, отколкото можеше да понесе.