Атанас Славов - Психопрограмираният

Семейство Теракол живееше извън града в разкошната вилна зона Калуро. Животът там си оставаше същият почти две столетия. Веянията на буреносните промени достигаха там като лек полъх на нова модна линия в облеклото и архитектурата, освежаване на интериора или поведението, без много да се излиза от добрата традиция. Дори Прелома не размести много нещо сред тези достойни люде, освен някоя нова клюка или нов герой за коментиране. Жителите на Калуро имаха достатъчно пари и благоразумие да не се компрометират с пряко служене на която и да било власт и същевременно да дърпат нишките на финансовата игра — всяка власт се нуждае от нея, независимо дали ще се нарича Храм на Единната Същност или Фелдстратегиум. Пред тяхното бъдеще не надвиснаха облаци. Те живееха в Калуро и се наричаха „калуриси“. В която и да било държава — съюзна, вражеска или неутрална — „калурис“ звучеше къде по-авторитетно от „нангаруз“. Това обясняваше всичко или поне някои неща.

В преддверието на големия салон Баюн подмина услужливата стойка на лакея, една-две минути се повъртя пред огледалото. С машинални движения обходи идеално обтегнатия мундир и с одобрение констатира, че мустаците, които наскоро си бе пуснал, не изглеждат като залепени върху кръглото му жизнерадостно лице. И през цялото време търсеше в себе си глас. Но Предписанието мълчеше. Или във всеки случай намираше действията му за правилни.

Влезе в салона. Първото впечатление от огромните размери на тази зала почти веднага се удави в дъгоцветния хаос, където езерото от разговори само от време на време се набраздяваше от кръговете на някой ловко маскиран скандал. Баюн плъзна поглед по тази кипяща от непонятни движения маса, навярно щеше да се почувства ужасно самотен, ако сякаш по желание на духовете не се беше появил Халбун.

— Ще ми бягаш, а? — изригна той със среднопиян глас. — Гледам аз, няма го Баюн-чи, а-а, нищо, викам, ще доплува рибката, не я канят всеки ден на такъв тиган!

Баюн се готвеше да се разсмее гръмко, но Предписанието го ограничи само до лека усмивка.

— Как е тук, Халбун-чи?

— Как да е, бе приятел? Щом си за първи път тук, учи се и свиквай. И да не си посмял да скучаеш!

Докато го инструктираше, Халбун мощно си пробиваше път към някаква цел. Това не му струваше кой знае какви усилия, защото всички пред него с лек ужас отстъпваха пред шкембестата му маса. Скоро Баюн беше изведен до неголям бар с три масички пред него. Няколко секунди след като се настаниха, и пред тях вече стърчаха високи чаши с коктейли — специалитетът на Теракол за тази вечер.

— Пий, Баюн-чи! — загърмя Халбун без особено уважение към етикета. — Страхотен нектар! След втората глътка в главата ти започват да бръмчат ма-а-лки самолетчета, затова му казват „Мечтата на летеца“. И хич да не ти е чудно, бивши пилоте, сега самолетите са на мода, храбрите авиатори също. Така че не ми струваше нищо да те препоръчам като подходящ гост. Скоро ще те помолят да разкажеш нещо интересно, затова отсега измисляй подробности и не се тревожи за достоверността, тук никой не разбира от истински пилотаж, хе-хех-хе! Виждал ли си някой от техните самолети? Сандъци, правени по поръчка. Колкото щеш устойчивост и никаква маневреност — най-простият лупинг не става с тях… Един момент, че идват домакините и трябва да те представя.

Халбун скочи с неподозирана пъргавина. Към масата се беше приближила любопитна двойка. Несъмнено господин и госпожа Теракол бяха двойното бижу на своя салон. Дамата например само човек с хипертрофирана тактичност би могъл да нарече пълна. Роклята й, конструирана от шивач-виртуоз, имаше стойност на скулптурно произведение и успешно покриваше почти всички гънки на невероятно сложното й телосложение. В сравнение с нея Халбун изглеждаше строен като кинолюбовник.

За господин Теракол веднага ставаше ясно, че количествено той присъства далеч по-малко от своята съпруга. Дългото му кльощаво тяло преминаваше в неестествено дебел врат, увенчан от заобления завършек на нещо като глава. Лицето с бегло скицирани очи, устни и брадичка би било направо незабележимо, ако не беше носът. Огромен, месест, леко извит надолу, той впечатляваше с уникалната си окраска. Баюн усети неволно уважение към природата, способна да сътвори такива носове.

Семейството седна на двете свободни столчета.

— Господа, приятна вечер… приятна вечер!

Двамата говореха почти едновременно, с почти еднакви гласове повтаряха почти еднакви фрази — създаваше се впечатление, че говори един и същ човек, страдащ едновременно от заекване и раздвоение на личността.