Атанас Славов - Психопрограмираният

Кой е Демона?

Може би кондафар, овладял силите на древните магове, който воюва срещу нас? Откъде накъде такъв могъщ дух ще служи на жалките зъбльовци от Концентъра. Или посланик на все пак съществуващата Единна Същност, дошъл да постави Баюн на изпитание, да извиси мисълта му до пророчество? За това някога в часовете по Приобщение беше говорил Едносъщният Тих Певец Дилетиле, но кой да му вярва? Какво, без дух да остане, искаше проклетият Демон? Каква беше Целта? Имаше ли Цел?

Можеха да се предположат много неща. Прекалено много неща и всички те щяха да образуват неправилен кръг около центъра, защитен от посегателствата на познанието му. Истината.

Баюн не я знаеше. Това беше страшно.

С изминатите километри около него се сгъстяваше градът. Зачестиха горящите фенери — започваше булевард „Прелом“. Тяхната светлина заглуши луните и се вряза в очите на пилота с агресивната си празничност. Предписанието вече разливаше в гънките на мозъка прилива на нова воля. Баюн ускори крачка, зави зад познатия ъгъл и се изкачи до главния вход на Фелдстратегиума. Показа на постовия своя секретегски пропуск, мина покрай уставния му поклон, пресече коридора и отвори вратата на канцеларията.

Йохат го чакаше. Когато влезе в стаята й и спря изненадан от тъмнината вътре, тя изневиделица го прегърна. Баюн сграбчи извивката на кръста и плъзна ръце нагоре. В тъмнината лицето й безизразно се белееше, само черните отвори на очите разнообразяваха повърхността му. Младежът, скрит дълбоко в Баюн, който редките срещи с момичета далеч не бяха направили ловък, с ужас и страхопочитание следеше властните действия на ръцете си, силните си длани, които караха тялото на Йохат да се огъва, устните си, които я караха да стене и отмята глава назад, краката си — пружиниращи и уверени, които я повеждаха към големия просторен диван в преддверието на кабинета — дивана с най-пикантната слава във Фелдстратегиума…

Йохат не заспиваше. Баюн търпеливо изчака десетина безкрайни минути, за да разбере, че жени като Йохат не заспиват лесно. А тя трябваше да заспи, защото всичко си губеше смисъла. Предписанието напираше и младият мъж, натегнат като пружина, повтаряше наум: „Спи! Спи най-сетне. Не ти ли стига! Спи. Спи!“ Ръцете му силно стискаха раменете й, в очите му, вкопчени в нейния поглед, гореше заповед: „Заспи!“ И той усети как Йохат омекна в ръцете му. Лицето й стана умиротворено. С лениво движение го погали, сгуши се под мишницата му и затвори очи.

Баюн предпазливо се измъкна от топлината й и стана. Нямаше съмнение в дълбокия й сън и той, прекрасно ориентиран в непознатата тъмнина, влезе в кабинета, както си беше гол. Огромната метална каса сега беше само един по-плътен къс от мрака. Действаше така, сякаш беше ден. Но това беше другият Баюн. Предишният, изтласкан встрани, отново наблюдаваше движенията на своето тяло. Ръцете му опипваха сейфа. С ужас усещаше как дебелата многослойна врата става осезаема и видима в цялата си дебелина. Проявяваше се сложната система на шифровата ключалка. Полупрозрачни зъбчати колела, лостчета, заплашително жълти кабели на алармената инсталация и успокояващо зелено сияние на копчетата за тяхното изключване. Баюн ги изключи — преди той изобщо не подозираше за тяхното съществуване. Циферблатите покорно защракаха под пръстите му. Три, седем, пауза, пет, осем, пауза, отново пет, пауза, четири… Баюн отвори сейфа и замря. Не от страх, не от нещо външно, което може да го разобличи. То беше отвътре. Излетя някъде от гърдите или от главата? Прелетя по тунелите на ръцете, които сега бяха станали кухи и кънтящи, вля се в пръстите, задвижи ги с абсолютна точност и акуратност, както биха могли да се движат само каменните статуи пред входа на Фелдстратегиума. Безупречно протягане навътре, в абсолютната тъмнина на сейфа. Пръстите пълзят между папките, четат надписите им. Най-долната! Виждащите пръсти я измъкват. Те считат, че вече може да бъде запалена лампата. Настолната лампа на бюрото на фелдстратега Гарлик. Папката се разгръща леко. Очите се впиват в тънката хартия, изпъстрена с чертежи и формули. Полуживият, тръпнещ дълбоко вътре Баюн също се взира в тези формули, но не разбира нищо. Пръстите мълниеносно разгръщат лист след лист, очите с фотографическа скорост съобщават на Предписанието смисъла на видяното. И още, и още…

Аркс!

Нещо се случи. За пръв път тази нощ Баюн управляваше тялото си дотолкова, че да може да вдигне глава и да се огледа. Да вдигне глава вътре в себе си, да се огледа вътре в себе си и да разбере, че този странен звук е прозвучал там. И това е бил викът на Предписанието — вопъл на отрицание, на констатация, че всичко това, което пръстите са разгръщали, а очите прочитали и преценявали, не е необходимото.