Атанас Славов - Психопрограмираният

Бар с меланхоличен барман, който налива чашите, без да сваля стъкления си поглед от пространството над главите на своите клиенти.

Голямо, неприятно високо, препълнено с маси, около всяка от които седят четирима и поне един стърчи отстрани за компания.

Баюн се чувстваше много странно. Това започна още сутринта, когато приключиха с документацията и демонстрациите на стабилизатора. Баюн изрази напълно искрен възторг от качествата му. Наор мълча дълго, толкова дълго, че тишината в лабораторията стана почти веществена и неочаквано попита.

— Баюн, за довечера някакви планове имате ли?

— Не.

— В такъв случай имам намерение да ви поканя на… едно място, където ще можете да разглеждате и мен, и Деара на моя фон. Тази Деара, която туристите не познават!

Тя каза това с невероятна естественост, сякаш го канеше, за да му демонстрира друг образец на ротатора. За кой ли път през този ден Наор предизвикваше недоумение в чувствата му; откровеността на реакциите й започваше да му харесва изненадващо силно. Преди една-две години у него едва ли би могла да се появи дори представа за такова женско поведение или ако беше възможно, то щеше да му се стори сухо, противоестествено, дори цинично и отблъскващо. А сега беше… съвсем обратното. Едно движение на ръката й, една пестелива усмивка, мигновеният поглед на светлите й очи, които тя в застинал полет спираше в неговите, можеха да го вкарат в душевно състояние, за което нямат значения всичките комрани, дилетилевци, демони, фартати. Разбира се, през ум не му мина да се откаже от поканата или дори да зададе някой уточняващ въпрос. За въпроси Баюн просто не се сети и през целия ден, докато обикаляше забележителностите на Фидеара, беше принуден да гадае какво ли ще е това тайнствено място.

Беше именно тази кръчма.

Пробиха си път до бара. Докато Наор полугласно убеждаваше нещо бармана, който дори я удостои с разфокусирания си поглед, Баюн продължи да се оглежда и най-сетне разбра какво създава у него чувството за неестественост. Жените! Те преобладаваха сред посетителите. Възрастни и млади, почти момичета и раздърпани полудами, държащи или оставили пред себе си чаши с различни размери и съдържание — впрочем повечето с традиционното деарско тоно, което хвърляше светлосини отблясъци върху лицата и масите. Съвсем близо до него зад масата седеше възрастна жена, която в Нангар би могла да бъде домакиня на голяма къща и майка на четири деца. Баюн ясно виждаше месестия профил, когато тя отмяташе мрежестия воал под шапката си и пиеше направо от бутилката.

Явно убеден от Наор, барманът се измъкна иззад стойката. Изглежда подът отзад е бил поне с една педя по-нисък, защото на бял свят — т.е. в помещението — се появи гигантско туловище, разширяващо се от раменете надолу в поразителен ханш и колоноподобни крака, които го понесоха към ъгловата маса с два стола. На тях седяха брадясали мъже с неопределена външност. Единият спеше, другият разглеждаше света с неподвижен поглед, раздвижен само от въртенето на главата. Изглежда бяха от постоянната декорация на заведението. Когато барманът им заговори — отначало тихо и бащински, — в очите на будния пламна неподправен ужас. С неочаквана ловкост той хвана спящия и го придърпа в скута си, прегърна го през раменете — спящият само примляска и продължи да спи. Барманът ги задърпа. Будният продължаваше да го гледа с ужас отдолу нагоре, от очите му потекоха едри пиянски сълзи. Беше вкопчен от спящия си компаньон с надеждата, че заедно по-трудно ще ги изхвърлят. Изглежда, стремежът да остане зад масата беше за него проблем, сравним само със запазване на девственост или поне революция от среден мащаб. Но барманът не пожела да се съобрази с това. С професионално движение хвана под мишниците по-активната част от двойката и я помъкна към изхода. Спящият, без да напуска блаженото състояние, провлачи пробитите си подметки между масите.

Когато седнаха, Баюн видя в разширените от мрака зеници на Наор своето отражение — елегантно, вежливо, непроницаемо и странно напрегнато. Тази привична в последните месеци маска изведнъж го раздразни. Сега, тук, той не беше пилот, стратег, агент, емисар. Беше един млад мъж на двадесет и седем години и можеше да си позволи естественост… вместо това продължаваше нищо незначещия разговор, отчаяно търсейки онази фраза, онази дума поне, която би променила изцяло тона му, съдържанието, поведението, всичко…

— Всички сте филове!