Атанас Славов - Психопрограмираният

Страховете му бяха напразни. Още от приемната стая… по-точно зала, зад двуметровата металическа статуя на Деарската Майка го посрещнаха двама контролицери с далеч не женствена външност, деликатно сложили ръце върху кобурите. Други двама с ловки ръце и очи заопипваха документите и джобовете на стратега. Съпровождащата ги елегантна девойка се усмихваше вежливо, сякаш искаше да каже: „Не че имаме нещо против вас, но все пак идвате от воюваща страна, нали разбирате…“ Баюн разбираше. С предразполагаща готовност държеше ръцете зад тила си, за да проверят вътрешността на сакото му и кратко, делово отговаряше.

— Да, в командировка… да, Фелдстратегиума, секретния отдел… не, неженен… стратег, да, пилот по специалност… да, лабораторията за ротационни стабилизатори… да, по споразумение К-256…

Проверката приключи. Елегантната началничка на вътрешната охрана го съпроводи по стълбището и коридора, въведе го в трапецовидна стая с няколко бюра и чертожни маси и със същата служебна усмивка съобщи:

— Господинът е нангарският специалист по споразумение К-256.

Излезе. Баюн остана срещу трите млади жени, които без да стават, с интерес го разглеждаха. Очакваше някоя от тях да заговори. Изглежда обаче от него също очакваха нещо. Неизвестно какво. Мълчанието — неловко за Баюн и явно недоволно у домакините — продължи вечност и половина. Най-сетне седящата до прозореца светлокоса жена извинително се усмихна и стана.

— Все пак гостът ни не е деарец — обърна се тя към колежките си, после със същата извинителна усмивка погледна Баюн. — В Деара е прието мъжете да се представят първи.

Баюн въздъхна. Първи провал в познаването на деарския етикет.

— Прощавайте. Долу подробно ме провериха и мислех, че са ви съобщили…

Разбра, че е налучкал подходящо извинение, защото двете седящи жени вежливо кимнаха и загубиха интерес към него. Светлокосата се доближи и протегна ръка. Беше съвсем млада, поне така се стори на Баюн, толкова по-изненадващо беше силното й, почти мъжко ръкостискане.

— Наор’нд’Наор. Аз ръководя отдела.

— Бих искал да се запозная с…

— Знам, ротационните стабилизатори, нали? Елате, ще ви покажа документацията.

По пътя към лабораторията минаха през малко фоайе, в което няколко мъже, стоящи край прозорците, пушеха и тихо разговаряха. Без да спира, Наор подхвърли през рамо:

— Почивката свърши, господа. — Възражения нямаше. Мъжете угасиха камулите и изчезнаха.

Баюн седна в предложеното му кресло и пое тежката папка. Започна разсеяно да я прелиства, чертежите и полупознатите формули се плъзгаха пред погледа му, но в паметта не оставаше нищо. Той се учуди на разсеяността си, докато разбере кой знае защо неразбраната досега истина, че много повече го интересува тази загадъчна, спокойна Наор, с нейното „нд“, поясняващо, че тя е дъщеря на майка си Наор и тази нейна майка е вероятно видна ръководна дама с благороден произход… От ниския фотьойл, без да вдига поглед, той можеше да види твърде малко — пред очите му бяха две малки изящни обувки, от които нагоре продължаваха вълнуващи, може би малко пълни крака — нищо повече. Тогава Баюн направи единствено възможното…

…вдигна глава и я погледна в лицето. Посрещнаха го две заинтересувани насмешливи очи.

Той се усмихна, като си пожела най-обезкуражаващата усмивка.

— Знаете ли, аз съм практик. Преди да съм видял прибора, чертежите не ме вълнуват толкова.

— Можете да го разгледате — Наор посочи стенда.

— Знаете ли… в момента повече предпочитам да разглеждам вас. Ако деарските закони позволяват, разбира се!

— По този въпрос много ясно е казано в инструкцията за начинаещи обожатели! — с привидно сърдит тон отвърна Наор. — Не сте ли я чели в хотела?

— Да, видях я, само че…

— Какво „само че“?

— …виждате ли, аз съм неграмотен!

Тя го изгледа с широко отворени очи и изведнъж избухна в смях. Смехът й протегна във въздуха онази звънтяща тънка нишка, с която започва приятелството и близостта и Баюн, който също се засмя, разбра, че въпреки всички тревоги, въпреки всички проблеми, неговите двадесет и седем години също са подвластни на деарската магия, която събира в невъзможна едновременност толкова много и толкова различни мисли и желания…

Белезите на някогашна украса висяха по стените на заведението (което най-точно би могло да се нарече кръчма) във вид на проядени от бръмбари платнени обшивки, съдържащи всички цветове освен белия. Масите отдавна не познаваха покривка, а мръсните газоразрядни тръби пръскаха също така замърсена светлина върху съмнителната пъстрота на посетителите.