Пенчо Славейков - Сърце на сърцата

Възлегнат на кърмилото един
с въздъх към Шелли се така обърна:
— Да; да не бяхме слаби! А защо,
с това съзнанье, ощений се рвем
да бъдем силни? Де е тази сила,
що би могла и нази да окрили?
„Тя в нас е! Бягай в себе си — живей
в сърцето, като жрец в свещений храм,
и твоя дух ще бъде окрилен!“

— Утопия това е, Шелли. —

„Утопия! И тъй да е — в живота
утопиите само дават цел
и человека во човека раждат.
Утопии сърцето възродяват,
превръщат го на рай цветущ, където
мирът върховен свива свойто гняздо…
Към идеала поглед възведи —
не на умът, а на сърцето рожба —
и знай, че той едничък е надежден
компас в ревът на бурите световни.
Тоз, който само с ум на тоя свят живей
е жив мъртвец; и чужди са за него
и радости и сълзи на живота, —
защото няма той човешко чувство,
защото нему чужд е дух човешки!…

Що значи твоя страх, другарю мой?
Къде си тъмен поглед устремил?
Утопията проникни — и страх
не ще намери твоето сърце!“

— Над нас се вие буря! Или ти,
унесен в своя блян, не виждаш нищо?
Не бъдеще сънувано пред нас е —
со мрачен поглед дебне ни смъртта! —
Но го прекъсна Шелли, поглед сам
към облачните небеса възйел:
„През мрак и бура плавам с песен аз
и нищо ми сърцето не смущава!
На идеала фарът грей: кърмчия
е любовта ми — дето и да съм,
знам, ще изляза на честитий бряг!…

Честитий бряг са бъдащите дни.
Световните промени и несгоди
ще мина аз — и няма те да хвърлят
в сърцето ми отсянка… Никой вихър
свещений плам на идеала няма
да угаси — от божий дух е искра
той: божий дух, из мрака битието
що е извикал — в светлина живот
да заживей… Другарю, то е блян,
утопия — нали? Та нека бъде!
Во знойната пустиня на живота,
където всичко крей и мре, от билка
най-дребна, до сърцето человешко, —
живителна роса е тя, която
запазва всичко в дивната му свежест.
Пустиня е сърце без идеал:
едничкий верен страж на любовта —
а тя, и само тя, е на човека
призванието висше на света.“

И бесен вихърсе над тях изви;
като че звяр, изтръгнат от вериги,
се хвърли той над тъмните вълни
и гис бесът си зарази. Раззина
зловеща паст настръхналата бездна,
и оглуши тя с дивия си рев
вселената… То беше мимолетен
въртеж на бура ненадейна. Скоро
премина той, и всичко пак утихна.
Пак трепнаха звезди на небесата.
Но мятаха се още все вълните
и тласкаха там лодката разбита:
ту мигновено в зиналата паст
на бездната низвъргната летеше,
ту навъзбог възйемаше се тя —
и носеха я стръвните вълни
към бреговете на незнаен край.

Пак бяха сбрани всичкиту другари
на морский бряг. И сбрани бяха те
пак да изпращат Шелли — но сега
за сетен път — на път към вечността.

Морето бе на пясъчния бряг
изхвърлило избраната си жъртва: —
на ниска клада сложен, буен плам
обгръщаше останките му смъртни.

В дълбока скръб, безмълвно там стояха
другарите, унесени през мисли
во онзи мир, во който през живот
бе погледа му вдъхновен обърнат.
Амфора во ръка еди издигнал,
от час на час обливаше мъртвеца
со благовонно вино — и подзети
отново жадно пламнали езици
обжегваха безжизнения труп…

От вятъра отвяван, към морето
се черний дим разстилаше полека…
Огънят свърши своята отреда —
на пясъка лежеше супа пепел
с петна червено-тъмни; тук-таме
береяха се кости.

Изведнъж
към пепелта един се спусна бързо
и грабна из жаравата гореща
опазен къс от трупа. Разтреперан
издигна той ръка си обгорена —
трептеше там сърцето на поета.

----------------------------------

На гробищата протестантски в Рим,
при урната на Цестия, лежат
сърцето и световний прах на Шелли.
Сребрист ясмин над гроба му расте,
и пази сянка с тъмните си листи
над мряморната плоча с златен надпис
Cor cordium — Сърцето на сърцата.
— Не е смъртта за него смърт. Пренесен
в друг мир, живей той в нашите сърца
и пази там, като весталка, чистий
вълшебен плам на вечната любов.