Карен Симонян - Планетата на двойниците

— А когато изводите се правят наум?

— Наум?… Ваша воля! Но на глас — никога. Меластър, вече за втори път ме карате да разговарям. Това не влиза в задълженията ми.

— Извинете… Аз сега си тръгвам — и Нерсес стана. — И вече никога няма да ви задължавам да разговаряте с мен.

— Защо? — котешкото око неспокойно замига и това любопитство се стори странно на Нерсес.

— Защото се готвя да заминавам.

— Завинаги ли?

— Може би.

— Значи ще се появи още една сянка — промълви гласът.

— Какво?… Каква сянка?

Гласът мълчеше.

Нерсес Мажан търпеливо почака, но напразно. Гласът, който разказваше смешни истории, мълчеше. Вероятно защото беше казал повече, отколкото бе необходимо.

— Останете със здраве — рече Мажан. — Доволен съм от днешния ви разказ. Нямате представа колко интересен беше той. Никога няма да ви забравя.

— А на мен ще ми е мъчно за нашите разговори — каза боязливо гласът.

Нерсес Мажан се смути от неочакваното признание, но разбра, че това бяха последните думи. Той излезе от кабината и затвори внимателно вратата.

Застанал на бордюра, Нерсес се огледа.

Всичко бе обикновено: и улицата, и триетажните къщи с разнообразни причудливи орнаменти, и тротоарът с изтрития от безброй нозе плочник, дори и хората.

Ако Агамемнон изпълни обещанието си, то много скоро всичко това ще се превърне в един обикновен спомен, който ще се появява в паметта му само когато пожелае да разкаже в семеен кръг за своя единствен опит да разследва убийство.

А у него ще остане една необикновена тъга. Усещане, подобно на онова, което изпитва човек, когато мисли за неизбежното, закономерно редуване на живота и смъртта, на началото и края.

„Кой си ти?… Умна машина или глупав човек?“

„Кой си ти, дето не поиска да отговориш на моя въпрос и обеща да тъгуваш за нашия разговор?“

И още колко десетки, а може би и стотици години ще продаваш своя смях на нещастните хора?

… В остъклената кабина в края на улицата се кикотеше малчуган на десет-дванадесет години. Нерсес забави крачка.

Момчето кривеше лицето си, удряше с юмруци коленете си, а от очите му се стичаха сълзи. От смях за малко щеше да падне от стола… То се наслаждаваше на това, което бе успяло да получи срещу дребна монета. После момчето излезе от кабината, омаломощено от смях. Като видя сериозното му лице, по което не бе останала и следа от предишната веселост, аптекарят припряно се отдръпна и без да се оглежда, побърза за хотела. Бързаше и размисляше върху думите, изречени от котешкото око:

„Ще ми е мъчно и ще тъгувам.“

Кога и как се е появило чувството на тъга у човека? Щом любовта умре, всичко свършва, угасне ли ненавистта, тя се забравя, надмогнеш ли скръбта, тя утихва, а тъгата, напротив, пуска дълбоки корени.

Нестор разказваше как на далечната Земя в ония далечни времена, когато малката планета се търкаляла из огромната Галактика, земните хора с мъка гледали небосвода, неговите елмазени звезди и тъгували.

Дали жителите на планетата Сонт, свикнали да си купуват смях, са тъгували поне веднъж по звездите?

… Както обикновено фоайето на „Жълт кикен“ бе празно. Така е на тази планета. Живей за себе си и толкова! Кметството отделя средства за хотела и той продължава да съществува, въпреки че никой не се нуждае от него. И само хотелът ли е ненужен? Ами аптеката?… Ами църквата?… Любопитно е колко такива заведения има в Сонт? Заведения напълно безполезни, но въпреки това грижливо поддържани.

— Нестор — извика Мажан, влизайки в гостната, — утре сутринта имам среща.

— Да — отвърна Нестор от спалнята. Той вероятно приготвяше леглото. — Виж там да не се смутиш, дръж се на висота… — и без да довърши мисълта си, Нестор се разсмя.

— А защо смяташ, че ще се смутя и няма да бъда на необходимата висота? — пристъпвайки към вратата на спалнята, каза Нерсес. — Може би няма да имам време да отида в аптеката. Утре ме замествай… Тук по време на представление не обичат дори и един статист да отсъствува от сцената.

— Меластър, аз ще ви заместя. — На Мажан му се стори, че чува собствения си глас.

— Обърни внимание, Нерсес — каза Нестор, като излизаше от спалнята.

— На какво?

— На него — и Нестор посочи с поглед ъгъла на гостната.

Аптекарят се обърна и видя една фигура, която спокойно стоеше в ъгъла. Непознатият бе точно негово копие.

— Кой е този? — смутено попита аптекарят.

— Има и още един — рече Нестор и извика: — Нестор!

В стаята влезе още един Нестор.